Еликсир в Ада [bg]

Мъжът в черно пристъпи към табуретката, върху която бе оставил големия мобифон. Ако се съдеше по вида му, апаратът беше на пет години, ако не и на повече. Той не чу, а по-скоро усети, че вратата отново се отвори. Но този път се обърна.

Щом зърна сивкавата сянка на прага, собственикът на мазето направи жест да го възпре.

— Не мърдай от мястото си. Нали ти казах, че днес не бива да идваш тук.

Посетителят се поклони сдържано и виновно.

— Извинете. Просто се изплаших — каза и огледа машинално мазето.

— От какво се изплаши? — подсмихна се брадатият мъж.

— От момчето. То мина по стълбите буквално на метър от мен и аз едва успях да се скрия в сянката и да затворя очи. Беше на косъм да ме забележи.

Мъжът в черно завъртя отрицателно глава.

— Ако те беше забелязало, можеш да си сигурен, че щях да науча това в същата секунда.

Той помисли малко, но не успя да потисне хлапашкото си желание да го клъвне.

— Нали знаеш, че е много трудно да запазиш в тайна срещата с теб.

Гостът потръпна, сякаш внезапно му стана студено.

— Моля да ме извините. Но разберете, че тук всичко ме плаши. Страшно съм нервен.

— Не се притеснявай. Гарантирам ти, че няма да те види. После ще ти сложа един дюшек тук и ще си легнеш в най-отдалечения ъгъл. Но в този момент за теб наистина е опасно да стоиш в мазето. Знаеш какво ще се случи дори ако само една капчица капне върху теб.

Посетителят потръпна.