Нещо гнило в Ел Ей [bg]

Когато Стоун се събуди, Бети вече беше облечена за работа.

— Така-а — каза тя и седна на ръба на леглото. — Кажи сега каква беше тази работа снощи.

— Ти сама пожела, не помниш ли?

— Не тази. Говоря за колата, дето ни преследваше.

— Не знам, но познах шофьора — той беше с Иполито в ресторанта. Видях го отблизо в мъжката тоалетна.

— Заплашва ли ни някаква опасност? — попита го тя.

— Каква опасност може да ни заплашва?

— Смяташ ли, че колата може да ни е проследила оттук до ресторанта?

— Не, тогава още беше светло, щях да забележа. Според мен, прихванаха ни от ресторанта.

— Как са разбрали, че сме там?

— Ти видя ли познати лица, докато вечеряхме?

— Не — завъртя глава тя.

— Някой ни е видял.

— Някой, който познава и Иполито?

— Да.

— Това е много тревожно, Стоун.

— Знам. Виж, налага се да приемем, че щом Иполито знае, знаят още Регенстайн и Стърмак.

— Но това означава, че знае и Ванс!

— Може би. Мисля, че трябва да си подготвена за подобна възможност.

— Какво бих могла да му кажа?

— Само това, че си ме оставила на летището и си решила, че съм заминал. Но снощи съм се появил на входната ти врата и съм те извел на вечеря. И това е единственото ни виждане от момента, когато би следвало да съм напуснал града. „Грималди“ беше преди това. Двамата с теб никога не сме дискутирали Арингтън.

— Но какво се е случило след вечерята?

— Оставил съм те пред „Бевърли Хилс Хотел“ и съм ти казал да се прибереш у дома с такси, а след това не си ме виждала. Мисля, че можеш да демонстрираш колко ти е харесало да се отнасят с теб по такъв начин.

— Окей.

— Всъщност, защо не разкажеш сама това на Ванс при първа възможност — не оставяй да го чуе от друг. В края на краищата, няма никаква причина да не излезеш с мен, нали така?

— Предполагам, че няма. Но ти защо не си заминал за Ню Йорк, както съм сметнала, че си направил? Трябва да мога да обясня.