Электронная книга - «Warcraft - Последният пазител». Краткое содержание книги:
Ала безспорно това бе най-великолепният град на света.
И в сърцето му се издигаше замъкът на крал Лейн. Тази сграда поне не можеше да бъде сбъркана. Тук стените наистина бяха покрити със злато, а первазите на прозорците — с чисто сребро. Покривът бе застлан със син камък, чийто цвят беше толкова дълбок и изящен, че не можеше да бъде нищо друго освен сапфир, а по върховете на многобройните кули се развяваха разкошни знамена с лъвската глава на Азерот — символ едновременно на държавата и на кралската фамилия.
Сам по себе си дворцовият комплекс можеше да мине за малък град. Във вътрешността му имаше множество отделни постройки и резиденции, свързани помежду си с ефирни въздушни мостове, които бяха толкова дълги, че изглеждаше невъзможно да се крепят във въздуха без помощта на магия. Всъщност нищо чудно това да бе една от причините, поради които кралят на Азерот ценеше Медив толкова много, помисли си Каджар.
В този момент неговият учител вдигна ръка и посочи една от кулите, чийто последен етаж бе оформен като платформа. Махна му веднъж, после втори път, малко по-нетърпеливо. Явно искаше неговият чирак да се приземи пръв.
Ползвайки чуждите спомени, които магьосникът беше натъпкал в главата му, младежът поведе грифона си в плавна спирала. Миг преди да достигнат платформата, големият звяр изпъна широко крила, въздухът ги изду като платна и двамата кацнаха съвсем леко върху каменния покрив.
На платформата го очакваше цяла делегация посрещачи. Неколцина мъже в сини ливреи се втурнаха напред, поеха юздите и сложиха тежка качулка на главата на грифона. Каджар се досети, че го правеха, за да ограничат зрението на хищника и по този начин да избегнат възможните неприятни инциденти. Някакъв мъж довлече кофа с топли кравешки карантии, които поднесе предпазливо към щракащия заострен клюн на звяра.
Каджар се плъзна от гърба на своето добиче и бе приветстван топло от самия сър Лотар. В своите дворцови одежди — къса пелерина и богато украсена тога — големият мъж изглеждаше дори още по-огромен.
— Чирако! — възкликна той. Ръката на младежа се изгуби в месестата му длан. — Радвам се да видя, че все още имаш работа!
— Милорд — рече Каджар официално, мъчейки се да не показва колко го е заболяло от юнашкото ръкостискане на рицаря, — летяхме цяла нощ, за да дойдем навреме. Не…
Думите му бяха отнесени от резкия порив на вятъра, който се надигна при кацането на Медив. Неговото животно се приземи доста по-тромаво от грифона на Каджар. Магьосникът опъваше юздите бясно, ала огромното същество се плъзна по каменната площадка и едва не падна от другата страна. В последния миг ноктестите му предни лапи се вкопчиха в парапета, а Медив за малко не изхвръкна от седлото.
Каджар не дочака коментара на сър Лотар и се хвърли към своя учител, следван по петите от облечените в ливреи мъже.
Медив се свлече от седлото и подхвърли юздите на един прислужник.
— Проклет насрещен вятър! — заяви раздразнено. — Разправях аз, че това е възможно най-неподходящото място за летателна площадка, ама кой ще ти слуша мнението на някакъв прост магьосник… Ти се справи далеч по-добре, момко — добави Медив сякаш след кратък размисъл, докато слугите се тълпяха около животното му и се опитваха да го успокоят.
— Мед. — Лотар подаде ръка за поздрав. — Радвам се, че успя да дойдеш.
Магьосникът се намръщи:
— Пристигнах веднага щом можах. — В тона му се долавяше обида, чиято причина убягваше на Каджар. — Добре би било понякога да се опитвате да се справяте със своите затруднения и без моята помощ.
Дори да бе изненадан от отношението на Медив, Лотар не го показа с нищо.
— Така или иначе, радвам се да те видя. Негово величество…
— … може да почака — довърши магьосникът. — Първо ме заведете до въпросната стая. Всъщност не, и сам зная пътя. Хуглар и Хугарин, нали така каза? Насам, тогава. — Медив се насочи енергично към стълбите, които се спускаха спираловидно към вътрешността на кулата, като продължаваше да мърмори: — Десет етажа над земята… щеше да е неприятно падане… какво ужасно място за летателна площадка…
Каджар и рицарят се спогледаха. Едрият воин потърка оплешивялото си теме и поклати глава. Сетне двамата поеха надолу по дългото стълбище.
Когато стигнаха до основата, магьосникът се беше скрил от погледите им, макар все още да чуваха нестихващите му оплаквания и проклятия.