Преобърнатият свят [bg]

Колингс се опита да научи Хелуърд на испански, но той нямаше дарба за езици. Усвои няколко фрази, но приносът му в често продължителните преговори беше много малък. Преговорите с хората от селото, което бяха посетили завърши успешно. Наеха двайсет мъже за работа по железопътните линии, а едно по-отдалечено и по-малко село обещаха да осигури още десетина. Пет жени се бяха съгласили доброволно или бяха принудени — Хелуърд не знаеше точно, а и не попита Колингс — да се преместят в града. Сега двамата се връщаха, за да вземат обещаните провизии и да подготвят гилдиите за новия прилив от временно пребиваващо население. Колингс реши, че всички трябва да преминат през медицински преглед и това означаваше допълнителна работа за медицинските администратори.

Хелуърд обичаше да работи северно от града. Това щеше скоро да е негова територия, тъй като точно там, от другата страна на оптимума, Гилдията на бъдещето вършеше своята работа. Той често виждаше членовете й да яздят на север, в далечните земи, през които градът щеше да премине един ден. Един-два пъти се видя с баща и си бяха говорили за кратко. Хелуърд се надяваше, че опитът му на чирак ще му помогне да преодолее притеснението, което изпитваше, когато общуваше с баща си, но той очевидно продължаваше да се чувства неудобно в компанията на сина си. Хелуърд подозираше, че няма никаква дълбока или недоловима причина за това, тъй като веднъж Колингс беше говорил за Гилдията на бъдещето и беше споменал баща му.

„С него трудно се говори — беше казал Колингс. — Приятен човек е, когато го опознаеш, но е необщителен.”

След половин час Хелуърд отново яхна коня и пое по обратния път. След известно време се натъкна на Колингс, който си почиваше в сянката на голяма скала. Двамата си поделиха храната. В знак на добра воля старейшината на селището им беше дал голямо парче прясно сирене и те похапнаха от него, като се наслаждаваха на нещо различно от ежедневното им меню от синтетична храна.

— Щом такива неща ядат — отбеляза Хелуърд, — не разбирам каква полза биха имали от нашата помия.

— Не си мисли, че го ядат непрекъснато. Те само това имаха. Сигурно са го откраднали отнякъде. Не видях да отглеждат животни.

— Тогава защо ни го дадоха?

— Нуждаят се от нас.

След известно време те продължиха пътя си към града. И двамата мъже вървяха пеш, повели конете. Хелуърд нямаше търпение да се върне в града, но и съжаляваше, че този период от чиракуването свършва. Осъзнаваше, че това вероятно е последният път, когато е с Колингс, и се развълнува при мисълта, че е дошло време да поговори с него за нещо, което все още го измъчваше, а от всички мъже, които беше срещнал извън града, Колингс беше единственият, с когото можеше да го обсъди. Но въпреки това, той обмисли внимателно въпроса си преди да се реши да го зададе.