Странните талисмани на Артър Пепър [bg]

— Да, чудил съм се, защото човешката природа е такава. Но нямах желание да последвам тези свои мисли. Понякога се случваше да видя някоя жена и да си помисля, че е красива или че има хубава усмивка. Но знаех какво може да изгубя, така че просто пропъждах тези мисли от главата си.

— Много си разумен. Искаше ми се да е толкова просто. Иска ми се да можех да подредя мислите си. Знаеш ли, аз имам две жени.

— О.

— И някак обичам и двете. На тридесет и пет съм. Искам скоро да се оженя и да имам деца.

— Когато бях на тридесет и три, вече се бяха родили и двете деца.

— Искам да купя къща и да имам семейство. — Мъжът наведе глава напред и нарисува кръг с пръста си. — Вече имам оплешивяло петно. Виждаш ли? Време е да имам барака в градината и да ходя на разходки извън града с жена си и децата. Но съм раздвоен. Да ти разкажа ли за двете момичета? Ти ще можеш да ми дадеш съвет. Познавам по лицето ти.

Сервитьорката донесе храната им. Сандвичът на Артър беше голям колкото чинията, на която беше сложен.

— Добре, нали? — каза тя.

— Много добре. — Артър вдигна палци нагоре.

Мъжът отхапа от своя панини. Потече струйка сирене, която се залепи за брадичката му.

— Едната от тях е приятелката ми. Заедно сме от три години. Тя е наистина чудесна. Видях я да седи до прозореца на една чайна. И влязох да си купя торта просто защото я харесах. Запътих се направо към нея и я поканих да излезем, казах и, че ще я заведа на скъпарски ресторант. Отначало тя отказа. Това ми хареса. Беше предизвикателство. Постарах се обаче. Когато си тръгнах, и дадох визитката си. Купих букет цветя и я изчаках отвън. В нея имаше нещо, което ме привличаше, както и ти каза за жена си. Сломих съпротивата и. Накарах приятелката и да се смее. Най-после тя каза „да“ и отидохме да гледаме някакъв филм с Хю Грант. Беше прекрасна вечер. Държахме се за ръце като тийнейджъри. А след това тя не поиска луксозен ресторант, само хамбургер. Дона е прекрасно момиче, работи наистина много, фризьорка е.

Мъжът извади портфейла си и показа на Артър една снимка. На нея се усмихваше момиче със сърцевидно лице и завързан в косата червен шал.

— Хубаво момиче е.

— Обаче другата, с която се виждам, Манда… — Той духна върху пръстите си, сякаш се бяха запалили, а той ги гасеше. — Тя е страхотна. Позволява ми да правя неща с нея, разбираш ли?

Артър не разбираше, но кимна.

— Запознахме се в салон за масажи. Беше на рецепцията. Искам да кажа, ако бях щастлив, ако всичко беше наред с Дона, нямаше да отида на такова място, нали? Дона беше заминала на някаква конференция на фризьорите и Манда ме заведе у дома си. Познавах я само от един час и… прас. — Той плесна с ръце и се ухили. — Фойерверки. Това момиче знаеше неща, за които не бях и подозирал, че съществуват. После двамата едва можехме да вървим.

— А Дона?

— Не я карам да прави нито едно от онези неща, защото, ако поискам и тя се съгласи, ще изгубя уважение към нея. Тя не е такова момиче, а Манда е. Ситуацията е сложна.