Окончателната диагноза
- Автор: Хейли Артур
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Окончателната диагноза». Краткое содержание книги:
Така се беше получило и преди десет дни на заседанието за хирургическите грешки. Хората добре знаеха за отношенията им. „Вие сте му приятел“, беше казал Гил Бартлет. До този момент не си беше припомнял тези думи, но сега съзна цялата им правдивост. Бартлет е добър лекар и Джо наистина го нападна некоректно. Чарлс Дорнбъргър си науми да бъде по-любезен с него при следващата им среща.
Но възрастният акушер имаше и свой личен проблем. Да напусне ли работа, или да продължава? И ако реши да напусне, кога да стане това? Напоследък, въпреки усилията да поддържа физическото си състояние, той започваше да се изморява. Цял живот го бяха вдигали по всяко време на нощта и мислеше, че отдавна е свикнал. Но вече на няколко пъти тялото му отказа да се подчини на заповедите на мозъка. Вчера по обед чу, без да иска, как дерматологът Кърш каза на един от стажантите: „Защо не се включиш в нашата игра с епителните заболявания? Вече петнадесет години не помня някой да ми е звънял нощем!“ Дорнбъргър се засмя заедно с останалите, но в себе си усети нещо като тайна завист.
В едно беше сигурен — усети ли, че не го бива, начаса ще напусне болницата. Засега още беше в отлична форма. Умът му бе бистър, ръцете — здрави, а очите — силни. Непрекъснато се наблюдаваше и вярваше, не без колебание ще се оттегли още при първите симптоми на умора. Ще разчисти бюрото и ще си отиде. Знаеше с какво око се гледа на възрастните, които продължават да се напъват, а в резултат работата страда. Не искаше да бъде един от тях.
Засега продължава, а след два-три месеца от ново ще премисли нещата.
Лулата отдавна беше натъпкана и Дорнбъргър посегна към кибритената кутийка. В същия момент иззвъня телефонът. Остави лулата и вдигна слушалката: — Доктор Чарлс Дорнбъргър слуша.
Беше една от пациентките му. Преди час получила първите болки, а сега усетила, че водата й изтича. Млада, около двадесетгодишна жена, първо раждане. Беше толкова уплашена, че гласът й едва се долавяше.
Доктор Дорнбъргър даде разпорежданията си със спокоен глас. Така, както го беше правил стотици пъти досега.
— Съпругът ви там ли е?
— Да, докторе.
— Тогава съберете нещата си и го помолете да ви докара тук. Ще ви прегледам, като пристигнете.
— Добре, докторе.
— Кажете на съпруга си да кара внимателно и да спира на всички червени светофари. Имаме предостатъчно време, сама ще се уверите в това.
Дори по телефона се усещаше как жената се успокои. Той правеше това толкова често, че отдавна го считаше за неразделна част от своята работа. Но усети как той самият се стяга — всеки нов случай му действуваше по този начин. Логично погледнато, това чувство отдавна би трябвало да е изчезнало. С натрупването на годините лекарите неизбежно загрубяват, започват да работят механично и не изпитват никакви емоции. С него не ставаше така. Може би защото дори и днес обичаше работата си повече от всичко на света.
Посегна към лулата си, но после размисли и отново хвана слушалката. Трябваше да предупреди в отделението за пристигащата пациентка.
8
— Не съм убеден, че изобщо е необходимо да се борим с паралича — обади се Юстас Суейн, основателят на могъщата империя от универсални магазини, милионерът-филантроп, член на директорския съвет на „Три общини“. Беше се разположил пред огромната библиотека от масивен дъб в малко остарялата си, но все още внушителна къща в средата на красив 50-акров парк в източните покрайнини на Бърлингтън.
— Не говорите сериозно — възрази му Ордън Браун и се усмихна на двете жени, които седяха до него. Едната беше собствената му съпруга Амилия, а другата — омъжената дъщеря на Суейн, Дениз Куанц.
Кент О’Донъл отпи от чашата с коняк, която му поднесе безшумно приближилият се камериер, после с удоволствие се отпусна в дълбокото кожено кресло. Имаше нещо средновековно в сцената, на която беше свидетел. Бавно огледа дискретно осветения кабинет, в който се бяха оттеглили след вечерята. Погледът му се задържа на отрупаните с книги лавици, които заемаха цялата стена зад бюрото на домакина, после се премести върху огромната камина до тях, заредена и готова да пламне всеки миг въпреки топлата юлска вечер, оттам върху тежката дъбова мебел. После очите му се спряха върху собственика. Юстас Суейн седеше царствено отпуснат върху тесен стол с висока облегалка, а гостите бяха насядали в полукръг около него, подобно на придворни около могъщ властелин.