Окончателната диагноза

— Довиждане, докторе. — Момичето излезе и след нея остана едва доловим дъх на парфюм. След някой кратък контакт с младостта като току-що приключилия Дорнбъргър често се улавяше, че започва да мисли за себе си, за изминатия път, за бъдещето. Върна се на въртящия се стол пред бюрото си и замислено се облегна назад. Извади лулата си и с привичен жест започна да я пълни.

Чарлс Дорнбъргър се занимаваше с медицина вече 32 години, след една-две седмици започваше тридесет и третата. Това бяха добри, плодоносни години. Никога през живота си не беше имал финансови затруднения. И четирите му деца бяха отдавна задомени, а двамата със съпругата му биха могли да живеят добре дори и той да се откажеше от медицинската си практика. Сполучливо направените преди години инвестиции му даваха възможност за това. Но щеше ли да бъде доволен, ако прекрати работата си? Нямаше ли да се покрие с ръжда като забравена в градината и никому ненужна лопата?

Чарлс Дорнбъргър се гордееше, че винаги с бил в крак с последните достижения на медицината. Още в средата на кариерата си беше решил, че няма да позволи на младите да го превъзхождат — пито по вещина, нито по технически сръчности. Постигаше това чрез неутолимата си жажда за знания. Четеше много беше абониран за почти всички медицински издания, и нерядко името му се появяваше под проблемни статии в най-добрите от тях. Посещаваше всички медицински конгреси и симпозиуми, вземаше участие във всички работни сесии.

Още в началото на кариерата си, далеч преди появата на сегашните строги граници, той беше предсказал нуждата от тясна специализация. Изборът му падна върху акушерството и гинекологията и досега нямаше случай да е съжалявал за това. Точно обратното — професията му беше онзи животворен фактор, който му помагаше да запази бодростта на духа си.

И когато в средата на тридесетте години беше създаден Американският съвет на лекарите-специалисти, името на Дорнбъргър отдавна беше утвърдено. Беше признат за един от първите тясно специализирани лекари и новообразуваният съвет му издаде съответното удостоверение, без да го подлага на изпит, както беше редът. И до ден-днешен се гордееше с този документ, получен благодарение на труда и доброто му име. Той непрекъснато му напомняше, че винаги трябва да бъде в крак с новото.

Но Дорнбъргър не изпитваше неприязън към младите си колеги. Напротив, често зарязваше собствената си работа, за да помогне на някой изпаднал в затруднение младеж. Уважаваше О’Донъл и се възхищаваше от него. Смяташе, че той е най-големият късмет на „Три общини“ от дълги години насам. Неговите нововъведения, издигнали нивото на медицинското обслужване в болницата, повдигаха и собственото му самочувствие.

Имаше много приятели и в болницата и вън от нея. Понякога хората се чудеха на странните му познанства с всевъзможни типове. Мнозина се учудваха и на приятелството му с Джо Пирсън. И имаше защо. Възгледите им за медицината бяха коренно противоположни. Дорнбъргър знаеше, че Пирсън отдавна е престанал да чете, че е изостанал — резултатът от вчерашното заседание например беше пряка последица от това. Но въпреки всичко с течение на годините отношенията им ставаха все по-близки. Самият Дорнбъргър трудно си даваше сметка как и защо взима страната на Пирсън, когато се критикува работата на патологията.