Неустоима сила

— Аз също работих с теб с удоволствие. И това е чудесно, Кал, защото ще бъдеш с мен още една седмица.

Тя се засмя и няколко минути по-късно се отправиха да вземат багажа на Кал и Чарли Макинтош от хотела, а после се запътиха към апартамента й. Куфарите й бяха подредени в коридора, тя се качи сама да ги вземе и се върна след по-малко от пет минути. Стив й бе оставил бележка. Беше в болницата на събрание, съжаляваше, че не може да я види. Тя драсна няколко думи под неговите, за да изрази колко съжалява, че го е изпуснала и че го обича.

— Видя ли се със съпруга си? — попита я Кал загрижен, когато тя слезе долу. Започваше да се тревожи за нея, сякаш бе по-малката му сестра.

— Не, наложило се е да се върне в болницата. Няма проблем. И без това не очаквах да го видя. — Изглеждаше разочарована, но не и изненадана. Такова бе естеството на живота, който водеха, и тя бе свикнала с него.

— Много лошо. Обзалагам се, че се е разочаровал.

— Ще се видим след седмица — усмихна се тя. — Дори може да си взема отпуск, когато се върнем. Да отидем до Върмонт за няколко дни, ако той успее да се отскубне. Ако не, ще направим дълъг уикенд някъде.

— Лошото е, че не може да дойде при нас в Лондон през уикенда.

— Опитах се да го накарам да дойде в Париж — усмихна се тя, — но ще замества шефа на травматологията, който трябва да отиде в Далас следващата седмица.

— Вие двамата водите отвратителен живот. Не знам как издържате. Е, може би този уикенд в Лондон ще отидем на театър. Или в „Анабелс“. Обичаш ли да танцуваш? — поинтересува се той, а Чарли Макинтош се загледа през прозореца видимо отегчен. Смесването на бизнеса с удоволствията не срещаше одобрението на Чарли, а още по-малко, ако е с Мери.

— Обичам да танцувам — отвърна тя, още по-трогната от поканата, тъй като неодобрението на Чарли бе очевидно. Доставяше й удоволствие да го провокира. — Обичам също да ходя на театър.

— Може би тогава ще отидем заедно. — Чувстваше, че й дължи някакво забавление заради всички ангажименти. В Лондон щяха да са сами, като се изключи Чарли.

Тримата прегледаха заедно някои документи в чакалнята на летището, а когато се качиха на самолета за Единбург, вече бяха уморени. Самолетът имаше междинно кацане в Лондон. След като се нахраниха, Чарли и Кал угасиха лампите си и се отпуснаха, завити с одеялата си. Кал и Мередит седяха един до друг, а Чарли — точно зад тях. Но след като Кал свали почти докрай седалката си, Мередит се протегна да вземе куфарчето си.

— Мери — повика я той тихо в затъмнения салон на самолета, — какво правиш?

— Мислех да почета.

— Престани! — нежно я сгълча Кал. — Трябва и ти да поспиш. Заповядвам ти да угасиш светлината.

— Заповядваш ми? — Тя го погледна удивена. — Я, каква новост.

— Може би е време някой да ти го казва по-често. Хайде, стига за тази вечер. Угаси светлината.

Тя се поколеба за миг, после реши, че той може би има право и работата може да почака до сутринта. Безмълвно се протегна и угаси светлината.