Драконови сълзи
- Автор: Кунц Дин Рэй
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вера Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Драконови сълзи». Краткое содержание книги:
Дийн Кунц — майсторът на повествованието… понякога насмешлив, понякога стряскащ, но винаги приковаващ вниманието, ни поднася най-новия си роман — изключително развлекателния.
„Драконови сълзи“ — едно истинско удоволствие за читателя.
Мразеше се. Помнеше ужасната болка от куршумите, пронизали корема и червата му, не забравяше агонията при последвалите инфекции и мъчителните месеци в болницата под сянката на смъртта, знаеше колко много мъже и жени при същата ситуация са се предавали, а той е издържал и въпреки всичко се мразеше.
Туп.
Като се проклинаше, Рики отключи, отвори вратата и напипа ключа на осветлението. Пристъпи прага на гаража.
Вътре имаше достатъчно място за две коли. Синята му „Мицубиши“ беше паркирана в далечния край. Пред нея имаше работна маса, лавици с инструменти, шкафове с провизии и газова горелка за малките отливки, които използваше за токите.
Тук дъждът трополеше по-силно, защото покривът на гаража нямаше двойна изолация. От бетонния под лъхаше студ.
В по-близката половина на гаража нямаше никой. Нито един от шкафовете не беше достатъчно голям, за да се скрие вътре човек.
С револвера в ръка Рики обиколи колата, погледна вътре в нея и дори се наведе и надникна отдолу. Нямаше никой.
Външната врата на гаража беше заключена отвътре. Също и единственото прозорче, но през него и без това можеше да мине не повече от петгодишно дете.
Зачуди се дали шумът не идва от покрива. Изчака до колата една-две минути, загледан нагоре в гредите. Нищо. Само дъжд, дъжд, дъжд, безспирно барабанене на дъждовни капки.
Рики се почувства глупаво. Върна се обратно и заключи вътрешната врата към гаража. Отиде в кухнята с револвера и го сложи върху телефонния секретар.
Пламъците под тенджерите бяха угаснали. За миг помисли, че газта е свършила, но после забеляза, че регулиращите кранове са в изключено положение.
Беше сигурен, че газта беше пусната, когато излезе от кухнята. Пак завъртя крановете. Сините пламъци изсъскаха под тенджерите. Регулира височината им и се загледа в тях. Пламъците не намаляха от само себе си.
Някой си правеше шеги с него.
Върна се до телефона, взе револвера и реши пак да претърси къщата. Но след като веднъж беше проверил всяко кътче, вече знаеше със сигурност, че е сам.
След кратко колебание пак претърси навсякъде, но резултатът беше същият.
Пак отиде в кухнята. Този път никой не беше спрял газта. Сосът вреше силно, дори беше почнал да залепва по дъното. Рики остави револвера настрани. Взе вилица, набоде парченце от макароните, подуха, за да изстине и го опита. Бяха малко преварени, но не бяха лоши.
Изтърси съдържанието на тенджерата в голяма цедка над мивката, разтърси я, за да се оттече водата, после изсипа макароните в чиния и ги заля със соса.
Някой си правеше шеги с него.
Но кой?
8
Дъждът се процеждаше през олеандровите листа, капеше по пластмасовите чували за боклук, които Сами беше опънал над сандъка и се оттичаше към празния парцел или към алеята. Под парцаливите постелки също беше постлал пластмасови чували, така че бедният му дом беше относително сух.
Но дори и да бе затънал във вода до кръста, Сами Шамроу пак не би забелязал, защото вече беше привършил двулитрова бутилка вино и започваше втора. Не усещаше никаква болка или поне така си внушаваше.
Всъщност се чувстваше доста добре. Евтиното вино го сгряваше, освобождаваше го временно от самопрезрението и угризенията и му напомняше за невинните преживявания и наивните надежди от детството. Две дебели свещи с аромат на боровинки, отмъкнати от нечий боклук и забучени в тиган, изпълваха убежището му с приятно ухание и мека светлина, не по-малко уютна от сиянието на скъпите антикварни лампи от „Тифани“. Тясното пространство в сандъка беше по-скоро успокояващо, отколкото клаустрофобично. Непрестанният тропот на дъжда приспиваше. Ако не бяха свещите, можеше да се почувства като в утроба — удобно сгушен, безтегловен в околоплодната течност, обграден от тихия звук на майчиното кръвообращение във вените и артериите, не само безгрижен за бъдещето, но напълно незапознат с него.
Дори когато човекът с плъховете отмести висящия парцал, който служеше за завеса на единствения отвор в сандъка, Сами не изплува от фалшивото вътреутробно блаженство. Някъде дълбоко в себе си усещаше, че е изпаднал в беда, но беше прекалено упоен, за да изпитва страх.
Сандъкът беше с размери осем на шест стъпки, колкото голям килер. Дори едрият човек с плъховете можеше да се промъкне покрай Сами, без да блъсне свещите, но той предпочете да остане приведен на входа, като придържаше завесата с една ръка.
Очите му изглеждаха съвсем различно от преди. Лъскаво черни. Без бяло. Искрящи жълти зеници като точици в средата. Приличаха на далечни фарове по нощната магистрала към ада.