Трима другари
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Язык: болгарский
- Переводчик: Недялка Попова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Трима другари». Краткое содержание книги:
— Човек отпреди войната, Мамичко! Как върви търговията?
— Лошо. Вчера седем чифта виенски и девет от късите. Знаеш ли, ако не са тези момичета, отдавна да е свършено с търговията ми.
Момичетата бяха проститутките, които помагаха на Мамичка, както можеха. Щом хванеха клиент и беше възможно, те го водеха да мине първо покрай казана на Мамичка, за да хапнат по кренвирш, а и старата жена да спечели нещо.
— Скоро ще се затопли — продължаваше Мамичка, — но през зимата на влага и студ, както и да се навличаш с дрехи, все ще те пипне някоя болест.
— Дай ми още един кренвирш — поисках аз, — днес се радвам на живота. А как сте вкъщи?
Тя ме погледна със своите воднистосветли очи.
— Все същото. Неотдавна той продаде леглото.
Мамичка беше женена. Преди десет години нейният мъж, качвайки се в движение на подземната железница, бил прегазен. Наложило се да му отрежат двата крака. Нещастието имало странно въздействие. Осакатен, той се срамувал толкова много от жена си, че престанал да спи с нея. Освен това в болницата привикнал към морфина. Това бързо го съсипало, попаднал в кръга на хомосексуалисти и след като петдесет години живял нормално, този човек почнал да общува само с извратени момчета. От тях не се срамувал, защото били мъже. За жените той беше обезобразен човек и смяташе, че събужда у тях отврата и съжаление; не можеше да го понесе, но за мъжете той беше клетник, комуто се е случило нещастие. За да си набави пари за момчетата и морфина, той отмъкваше от Мамичка каквото му падне и продаваше каквото можеше да се продаде. Но тя държеше на него, макар че той често я биеше. Със сина стоеше всяка нощ до четири часа сутринта при казана с кренвирши. През деня переше чуждо бельо и миеше стълбища. Постоянно имаше болки в подкоремната област и тежеше четиридесет и пет кила; и все пак човек никога не можеше да я види друга, освен любезна. Смяташе, че все още й върви много добре. Понякога мъжът й, когато се чувствуваше нещастен, отиваше при нея и плачеше. Това бяха най-блажените й часове.
— Още ли си на хубава работа? — попита ме тя.
Кимнах.
— Да, Мамичко, сега печеля добре.
— Гледай да я запазиш.
— Ще гледам, Мамичко.
Прибрах се вкъщи. Във вестибюла стоеше, като повикана от бога, слугинята Фрида.
— Вие сте сладко дете — казах аз, защото ми се искаше да направя нещо добро.
Но на лицето й се появи такава гримаса, като че беше пила оцет.
— Съвсем сериозно! — продължих. — Каква полза от вечните препирни? Животът е кратък, Фрида, и е пълен със случайности и опасности. Днес хората трябва да се подкрепят. Нека да бъдем търпеливи един към друг!
Престори се, че не вижда протегнатата ми ръка, избърбори нещо за проклети пияници и изчезна, тряскайки вратите.
Почуках на Георг Блок. Под вратата на стаята му се виждаше светла ивица. Зубреше.
— Георг, ела да похапнем — казах аз. — Той вдигна поглед. Бледото му лице се изчерви.
— Не съм гладен.
Мислеше, че го викам от състрадание. Затова и не искаше.
— Първо, ела да видиш какво имам — поканих го аз, — ще се развали. Направи ми това удоволствие.
Когато минавахме по коридора, видях, че вратата на Ерна Бьоних бе открехната. Зад нея долових тихо дишане. „А-ха“, помислих си и чук как и у Хасе ключалката щракна съвсем предпазливо, вратата също се отвори на един сантиметър. Ясно, целият пансион дебнеше да зърне моята братовчедка.
В ярката светлина на стаичката стаяха брокатените кресла на госпожа Залевски, лампата на Хасе грееше, ананасът красеше масата, първокачествен лебервурст, филета, бутилка шери…
Когато с онемелия Георг се бяхме разяли лакомо, на вратата се почука. Знаех какво ще последва.
— Внимавай, Джордж — пошепнах му аз и извиках. — Влез!
Вратата се отвори, искряща от любопитство, в стаята влезе госпожа Залевски. За пръв път в моя живот тя лично ми носеше пощата — „печатна пратка“, рекламен текст, с който настойчиво ми предлагаха да мина към суровоядство. Беше неземно накитена; истинска гранд дама от нявгашните по-добри времена: дантелена рокля, шал с ресни и камея с изображението на покойния Залевски. В миг на лицето й замръзна захарносладката глазура на усмивката. Невярваща на очите си, тя не ги откъсваше от смутения Георг. Избухнах в безсърдечен смях. Госпожа Залевски бързо се овладя.
— А-ха, изоставен! — каза тя жлъчно.
— Точна така — признах аз, все още заплеснат по нейната премяна. — Какво щастие, че от поканата не излезе нищо.
Мама Залевски ме гледаше неодобрително.
— И се смеете! Винаги съм казвала: вместо сърце вие имате ракиено шише.