Златотърсачи
- Автор: Кервуд Джеймс Оливер
- Язык: болгарский
- Переводчик: А. Николаев
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Златотърсачи». Краткое содержание книги:
От само себе си се разбираше горещото желание на девойката да участва във втория поход.
Щом останаха за малко насаме, Минетаки заяви просто и решително:
— И тъй, уговорихме се, нали? Тоя път ще тръгна с вас. Защо преди малко се учудихте от желанието ми?
— Не знаех как трябва да се държа — оправда се Род.
— Докато ви нямаше, аз измолих разрешението. Майка ми е съгласна. Майка ви също. Ще ме придружава старата ни индианска прислужница… Само баща ми още не е съгласен, но майка ми се зае да го склони. О, колко хубаво ще бъде това пътешествие с брат ми и с вас!
— Наистина… Наистина… — съгласяваше се Род, не по-малко радостен от Минетаки.
— То ще бъде — смееше се Минетаки — цяло сватбено пътешествие за… Мапала и Мукоки…
— Какво искате да кажете?
— Искам да кажа, че според Мапала Мукоки е най-любезният индианец, когото някога е срещала. И сам той въпреки трагичното си минало неведнъж е давал да се разбере, че тя му харесва. Te впрочем са си лика-прилика. Не е чак толкова лесно и просто да срещнеш човек, който може да те направи щастлив. Вие как мислите?
— Разбира се! — изчерви се Род. — Вижте, Минетаки… Но Минетаки вече бе избягала, като се смееше на глас. Цяла седмица Джон Бал беше между живота и смъртта, но постепенно състоянието му се подобряваше. Костеливото му тяло малко по малко се наливаше със сила и в очите му просветваше разум.
След петнадесет дни поне физически бе спасен.
Душевно се възстановяваше далеч по-бавно. Като начало старецът започна да разпознава лицата наоколо си и му бе приятно да задържа ръката на Род в своята.
Появата на Минетаки, на майка и или майката на Родрик направо умиляваше стареца. И той отново простенваше името на Долорес. От щастие и болка закриваше очите си с ръка пред трите жени.
След дълги усилия болният възстанови човешкия си говор и неговите слушатели можаха отчасти да узнаят историята на Джон Бал.
Не бе винаги лесно да се свържат в едно накъсаните разкази на стареца. Понятието за време почти не съществуваше за него. Говореше за нещата, като че бяха станали вчера, а не преди много, много години.
Поради тази причина той не можеше да си спомни датата, когато, още млад, бе напуснал нюйоркската фирма, разположена край Хъдзъновия залив, за да отиде да се учи в Монреал. Баща му бил шефът на фирмата. Заедно с двамата французи, Анри Ланглоа и Пиер Плант, изминали хиляди километри. Той открил златния залеж в долината. Но не помнеше никакви подробности по това откритие.
При първата подялба на златото най-големият дял се паднал на него, защото той бил откривателят и синът на един от всемогъщите лордове на Хъдзъновия залив. Спомни си смътно, че последвала свада между него и съдружниците му, които една сутрин се опитали да го убият. Оттук нататък всичко потъваше в тъмнина. Като дошъл в съзнание, видял, че се намира сред някакъв чужд народ: все дребни хора, които стигали до рамото му; били облечени в кожи и ловели риба с помощта на копия.
При тези оскъдни сведения ставаше ясно, че Джон Бал е бил прибран умиращ от ескимоси, навярно слезли на юг да бият лосове и карибу. Ескимосите се отнасяли с него добре. Дълго останал при тях, ходел на лов, ловял риба и нощувал в колиби от сняг.
После Джон Бал се видял пак сред белите. Изобщо не можеше да си обясни как се е върнал във фирмата. Баща му и майка му били умрели. Фирмата се владеела от други. Изглежда по онова време Джон Бал е бил напълно нормален, защото предприел няколко успешни похода до златната мина.
По-късно посетил по линия на фирмата един голям град, навярно Монреал. Там срещнал девойка на име Долорес и се оженил за нея. Щом заговореше за Долорес, Джон Бал изпадаше в състояние на треска и дълбока печал.
Разумът му не бе се възстановил напълно. С усилие на волята си той се сещаше, че от Монреал, където прекарали хубави дни, двамата се преселили в Нортланд.
После поели с лодка кьм златната мина. Навлезли в обширен подземен свят, където нямало нито слънце, нито луна, нито звезди. Златото събирали под светлината на факли.
Един ден Долорес отишла сама навътре в оня мрачен свят и повече не се върнала.
При тоя спомен лудостта сякаш отново завладяваше Джон Бал и той трескаво разказваше за някакви зверове, по-едри от лосове, за бучащи потоци, гърмящи подземни водопади.
Бащата на Уаби, Жорж Неусъм, веднага писа в Монреал, за да научи нещо повече за Джон Бал. Отговориха му, че някога човек с такова име наистина е живял в града. През годините хиляда осемстотин седемдесет и седма и седемдесет и осма работил като инспектор на кожи. Заминал за Нортланд.