Отмъщението на стоманения плъх

Край и двамата му хора продължаваха студено да гледат как правя всичко това заради тях до драматичния момент, когато се вкопчих в гърлото си и завиках от болка, тялото ми се изви като дъга, всичките ми мускули се напрегнаха, а след това паднах по гръб пред прозореца.

Майсторски беше направено, обръщайки се във въздуха, се приземих на рамо, претърколих се и скочих на крака, готов да бягам… и срещнах дулото на гаусовка в ръцете на още един мълчалив и мрачен човек в сиво. Като остроумен събеседник печелеше нула точки, но в дадения момент това не се и искаше от него, пък и самият аз не можех да измисля нещо остроумно. Зад мен през счупения прозорец се донесе гласът на Край:

— Заведи момичето в затворническия лагер. Тя не ни е нужна повече. Останалите да се върнат с шпионина! Бъдете непрекъснато нащрек: ще видите на какво е способен.

Не на много, помислих аз, като внезапно изпаднах в мрачна депресия. Проникнах където трябва, научих каквото исках, но се оказа, че не съм в състояние да предам информацията си, което я правеше безполезна. Това безпросветно тъмно душевно състояние оставаше, докато останалите смъртолики хора ме обкръжаваха и заведоха в очакващия камион. Тук изобщо нямаше ни най-малък шанс да избягам, те много изкусно владееха оръжието си.

Пътешествието беше кратко, макар и забележително некомфортно. Камионът беше трофеен — бурадски, използван вероятно за превоз на боклук или нещо подобно. Оказах се единственият, когото безпокоеше проникващата миризма. Сивите не правеха никакви забележки за нея и не сваляха погледи от мен по време на пътуването.

Обмислях отчаяни планове: да изскоча от камиона или да нападна конвоите си и така нататък. От всичко това имаше малко полза и стигнахме местоназначението си, без да променяме първоначалните си позиции. Под дулото на пистолет ме заведоха в реквизирано за военни цели здание, в празна стая, където пак под дулото на пистолет ми предложиха да се съблека. С помощта на портативен флуороскоп и студени сонди, крайно унизителни, махнаха от личността ми всички устройства и уреди, а после ми дадоха нови дрехи.

Тези дрехи бяха нещо друго. Идеален гащиризон, направен от мека и гъвкава пластика, осигуряващ защита срещу вятър и топлина. И все пак беше идеално затворническо облекло, защото беше абсолютно прозрачно. Тази постоянна незащитеност — голотата естествено не повишаваше духа — и аз започнах да изпитвам още по-голямо уважение към сивите хора. И всичко се правеше мълчаливо, въпреки опитите ми да завържа разговор. Последното шивашко мазване с четката беше метален нашийник, сложен на врата ми. Към нашийника беше закачен кабел, чийто втори край беше в една кутия, която държеше един от сивите хора. Всичко това имаше много зловещ вид. Подозренията ми се оправдаха, когато другите си отидоха с оръжията си, а той се обърна с лице към мен, като държеше кутийката в ръка.