Каменните убежища
- Автор: Оел Джийн М.
- Серия: earth’s children #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Каменните убежища». Краткое содержание книги:
С времето и при наличието на киселини варовикът се разгражда във водата. През дългите векове и епохи реките и водите си бяха пробили път дълбоко във варовиковата основа. Някога плоското дъно на древното море се беше превърнало в планини и долини. Съществуващите реки бяха прерязали най-дълбоките долини и най-стръмните скали. Но макар и каменните стени, ограждащи долините, да бяха с почти еднаква височина, те се различаваха по стръмност в зависимост от конкретното място, като следваха релефа на планините.
На пръв поглед растителността изглеждаше изсъхнала, а ветровитите и високи плата от двете страни на основната река си приличаха като две капки вода. Преобладаваше тревата, но имаше и хвойни, борове и смърчове, които растяха край потоците и планинските езера. В деретата имаше повече храсти.
Ала на различните места растителността можеше да бъде коренно различна. По голите върхове и обърнатите на север хребети имаше повече арктически тип растения, характерни за студеното и сухо време, докато гледащите на юг скали бяха по-зелени от растенията, типични за умерения климат.
Широката долина на основната река представляваше тучни ливади, като бреговете бяха очертани от дървета и вечно зелени храсти. Все още с бледозелени листа заради спецификата на сезона, дърветата бяха предимно брези и върби, но дори и иглолистните като смърчовете и боровете вече се увенчаваха със светли иглички. Листата по клоните на хвойните и тук-там на някой дъб бяха червеникави.
На места водният поток на реката криволичеше из зелените поляни. Високата трева бе започнала да пожълтява, което означаваше, че наближава лятото. На други места реката се стесняваше при завоите и минаваше през скалите.
Там, където имаше подходящи условия, равнините на притоците бяха залесени с малки смесени гори. В по-защитените от вятъра райони, особено по южните склонове, растяха кестени, лешникови и ябълкови дървета. Много от тях бяха спрели да растат и да дават плодове от години, ала други даваха богата реколта. Заедно с дърветата растяха щедри на плодове лози, храсти и растения — включително боровинки, малини, къпини и стафиди.
Из по-високите райони преобладаваше тундровата растителност. Особено по високия северен масив, който бе покрит с ледник, но където имаше и няколко активни вулкана. Айла и Джондалар бяха открили горещи извори, когато минаха на връщане оттам преди няколко дена. По скалите имаше мъх, а растенията стигаха едва няколко сантиметра над земната повърхност. По замръзналата земя растяха миниатюрни храсти. Мъх в зелени и сиви цветове имаше и в по-влажните места, където той съжителстваше заедно с тръстиката и тревата. Разнообразната растителност допринасяше и за богатството на животинските видове.
Те продължиха по пътеката, която завиваше на североизток, прекосяваше едно равно възвишение и водеше към стръмната скала, гледаща към реката. Водният поток течеше от север на юг и миеше стените на варовиковото корито. Пътеката пресичаше в равното едно малко поточе, след което завиваше на северозапад. Поточето продължаваше до ръба на стръмния склон и се спускаше надолу. Те спряха, когато пътеката също се устреми надолу, и обърнаха конете. На връщане пришпориха животните в галоп и запрепускаха из високото открито поле. Когато отново стигнаха до малкото поточе, спряха, за да напоят конете и вълка. После слязоха и те да пийнат вода.
Айла не се беше чувствала толкова добре, откакто за пръв път се качи на гърба на кобилата. Нямаше никакви товари, никакви дисаги, нито пък седло и юзди. Тя притискаше с голите си крака гърба на коня, както в началото яздеше, докато се научи, като по този начин даваше сигнали на Уини, за да направлява животното в желаната посока.
Рейсър беше оседлан и снабден с поводи, както го бе научил Джондалар. Той сам бе изработил устройството, с което да контролира главата на жребеца, измисляйки сигнали, с които да му казва накъде да препуска. Младият мъж също се чувстваше свободен както никога досега. Пътешествието им беше дълго, а и отговорността да ги отведе в безопасност до дома му бе паднала изцяло върху него. Сега бремето вече го нямаше, както и пътния багаж. Язденето беше истинско удоволствие. Двамата с Айла бяха развълнувани и радостни и го показваха с блажените си усмивки, докато вървяха по протежението на потока.
— Много хубаво, че дойдохме да пояздим, Айла — каза Джондалар и й се усмихна широко.
— И аз така мисля — отвърна тя.
— О, жено, колко си красива! — възкликна мъжът, хвана я през кръста и я погледна с ясните си сини очи, преливащи от любов и щастие. Единственото място, което според нея можеше да се сравнява с цвета на очите му, се намираше на върха на ледника, в дълбоките недра на топящата се вода.