Войнико, не питай!
- Автор: Диксън Гордън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Мадански
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Войнико, не питай!». Краткое содержание книги:
Сдъвках ги и ги глътнах без вода. Стори ми се, че чувам някъде отдалеч Дейв да вика. Но бързият болкоуспокояващ ефект на таблетките вече беше започнал да действа — болката изчезна и аз се почувствах отново цял, чист и почти нов. Не ме интересуваше нищо друго освен собственото ми удобство и телесно спокойствие.
Още веднъж чух вика на Дейв. Този път схванах какво крещи, но думите му не можеха да ме разтревожат. Обясняваше, че ми давал два пъти болкоуспокояващи таблетки от неговия пакет за първа помощ и че сега съм поел свръхдоза. Настояваше някой да ми помогне. Постепенно поляната изгуби очертанията си, след това чух звук, който наподобяваше гръм, а след него зазвуча очарователна симфония — милиони дъждовни капки се сипеха по милионите листа над главата ми.
С тези звуци се потопих в сладостта на небитието.
След като се събудих, известно време не обръщах внимание на събитията около мен, защото не можех да се съвзема от свръхдозата лекарство. Коляното вече не ме болеше, ако не го движех, но беше отекло и подпухнало. Най-малкото движение предизвикваше толкова остра болка, сякаш ме удряха с чук.
Главата ми се попроясни и се почувствах по-добре. Започнах да разбирам какво става около мен. Бях мокър до кости, защото дъждът, дълго задържан от листата, все пак се бе добрал до нас. Недалеч от мен видях една прогизнала група — пленниците и техните пазачи. Сред тях забелязах и непознат човек с черна униформа. Носеше нашивки на сержант. Беше на средна възраст, лицето му изглеждаше изпито и покрито с лунички. Каза нещо на войника, когото наричаха Гретен, и го дръпна настрани, малко по-близо до мен. Явно искаше да говори с него.
В малката пролука сред короните, оставена от падналото дърво, видях небето да се изчиства след бурята. Макар и безоблачно, сега то беше осветено от кървавочервените лъчи на залязващото слънце. С моето притъпено от лекарството зрение ми се струваше, че червените лъчи се спускат до земята, оцветяват сивите униформи на пленниците и карат черните униформи на войниците от Сдружението да блестят.
Червени и черни, черни и червени, те приличаха на фигури, гледани през непрозрачно стъкло, под огромните, потискащи очертания на призрачно-мъгливите гиганти, каквито ми се струваха дърветата. Седях, треперех от студ в подгизналите си, тежки дрехи и слушах спора на редника и сержанта. Говореха тихо и пленниците не ги чуваха, но аз долавях думите им съвсем отчетливо и постепенно започнах да разбирам смисъла им.
— Ти си едно хлапе! — сержантът говореше развълнувано, леко повдигнал глава. Залязващото слънце протегна лъчите си, освети лицето му в червено и за пръв път успях да го разгледам внимателно — изтощени черти, като че ли изсечени от камък, със същия абсолютно груб фанатизъм, който бях забелязал и у сержанта в щаба на Сдружението, когато се опитвах да получа подпис върху пропуска на Дейв. — Ти си едно хлапе! — повтори той. — Прекалено си млад! Какво знаеш ти за борбата за оцеляване, която водим поколение след поколение на нашите жестоки, каменни светове? Какво знаеш за целите на тези, които са ни изпратили да се бием, за да могат сънародниците ни да живеят, докато останалите хора биха се радвали да видят мъртви както нас, така и вярата ни?
— Знам това-онова — опита се да се защити редникът, макар че в гласа му ясно личеше колко е млад. — Знам, че носим отговорност да се бием за Истинската вяра и сме допринесли за изменението на Кодекса на наемниците…
— Затвори си устата, сукалче! — злобно прошепна сержантът. — Какво значение имат другите кодекси пред Кодекса на Всемогъщия? Какво значение имат другите клетви, щом ние сме се клели в Бога на битките? Нали Старейшината на нашия Съвет, чието име е Брайт, ни каза, че днешният ден е особено важен за бъдещето на народа ни и че за победата в тази битка трябва да отдадем всичките си сили. Само тогава ще победим! Няма друг начин!
— Както вече ти казах…
— Нищо не можеш да ми кажеш! Имам по-високо звание! Аз ти казвам! Има заповед да се прегрупираме за нова атака. Ти и онези четиримата трябва незабавно да се явите в свързочния център. Няма значение, че не се числиш към тяхното подразделение. Има заповед и ти ще се подчиниш!
— В такъв случай ще се наложи да вземем пленниците с нас в …
— Трябва да изпълниш заповедта! — Сержантът обърна иглопушката си така, че дулото й сочеше към редника, и с пръст премести контролния механизъм на автоматична стрелба. Видях как Гретен за миг затвори очи, преглътна и заговори отново. Гласът му беше учудващо спокоен.