Войнико, не питай!

Сега, след като осъзнах всичко това, стрелката на жизнения ми компас рязко се завъртя на сто и осемдесет градуса и аз видях живота си по нов начин. За мен нищо не се бе променило — нито гладът, нито амбициите и желанията ми бяха намалели. Само бях преминал на другата страна. Засмях се на глас — толкова просто беше всичко! Видях целта, която беше противоположна на предишната.

„УНИЩОЖАВАЙ — СЪЗДАВАЙ“

СЪЗДАВАЙ — ето простия отговор, който търсех през всички тези години, за да отхвърля Матиас и неговата пустота. Точно за това съм роден, точно това представляваха и Партенонът, и Енциклопедията, и всички човешки същества.

Аз съм роден, както и всички хора — дори и Матиас, — за да бъда създател, а не унищожител, съзидател, а не разрушител. Сега се чувствах като парче чист метал, отлят без всякакви примеси, и звучах мелодично и звънко до последната частица на съществото ми с неизменната чистота на единствената истинска цел на всичко живо. С омекнали колене се отдалечих от църквата и се качих в колата си. Дъждът напълно спря, небето се изчисти. Образува се лека влажна мъгла, но ми се струваше, че така и си остана в зародиш. На вкус въздухът беше чист и свеж.

Отворих страничните прозорци, излязох от паркинга и поех по дългия път към космодрума. Чух как в църквата започна изпълнението на последния химн.

Това беше бойният химн на воините на Сдружението. Докато пътувах, гласовете гръмко се носеха зад мен, но не звучаха бавно и печално като на прощаване, а силно и триумфално като маршова песен на хора, които уверено вървят към утрото на новия ден.