Ловци на хора
- Автор: Май Карл
- Серия: im lande des mahdi #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ловци на хора». Краткое содержание книги:
— …да ми го препоръчаш, нали? — прекъснах словото му. — Тъкмо това искаше. Ти му го обеща. Той трябваше да ми стане слуга и да ме предаде в ръцете на моккадема.
Кормчията беше замесен от друго тесто и го обхвана ужасен страх. Като чу от устата ми думите, изречени неотдавна, плесна с ръце:
— Я Аллах, я фаса, я хаяран! (О, Аллах, о, страх, о, ужас!) Той е всезнаещ, той знае всяка дума! Аз тръгвам, бягам, изчезвам!
Старият поиска да се разкара, ала аз го задържах за ръката.
— Остани! Щом като изслуша какво си говориха преди малко тези двамата, значи можеш да чуеш и какво ще им кажа аз.
Кормчията се предаде на съдбата си и остана. Рейсът сметна за уместно да се направи, че нищо не знае, и ми се сопна гневно:
— Ефенди, ти си мой пътник и аз съм свикнал да бъда учтив с тези люде, но ако…
— Учтив? — отрязах му словоизлиянията. — Учтиво ли е, да наречеш някого християнско куче, да кажеш, че съм имал глава, ама без разсъдък, че съм притежавал наистина очи и уши, ала въпреки това съм бил сляп и глух? Учтиво ли е да считаш, че по-добре щяло да е да бъда убит тук…
— Убит? — прекъсна ме оня с тон на оскърбена невинност.
— …отколкото да ми бъде задигнат само портфейлът? — продължих несмутимо.
— Портфейлът? — повтори капитанът удивен. — Какво ми влиза в работата твоят портфейл!
— Хич нищо, това е вярно. И въпреки това той е у теб! Вади го!
Тогава той изпъна възможно повече снага и ме сгълча:
— Ефенди, аз съм мюсюлманин, а ти — християнин. Знаеш ли какво означава това в тази страна тук? Но-нататък, аз съм рейс, а ти — пътник. Знаеш ли какво означава това тук на борда!
— И най-сетне — допълних думите му, — аз съм честен човек, а ти — шарлатанин. Знаеш ли какво ще последва от това? Ние не се намираме в Судан, а в Гиза, където според твоите собствени думи нашите консули притежават власт, от която се боиш. Муца’бирът се изплъзна и…
— Муца’бирът! — изкряка кормчията. — Той знае всичко, даже това!
— Да, аз действително знам всичко. Този рейс ми се присмиваше, като ме мислеше за твърде глупав да забележа нещо. Той каза, че един правоверен веднага щял да заподозре, че над него надвисва опасност. Е, вие истински мюсюлмани, кой се оказа по-умният — аз или вие? Сто келеши от вашия сорт притежават наистина предостатъчно лукавство и проклетия, но не и толкова мъдрост и разсъдливост, колкото един-едничък християнин. Вие благочестиви привърженици на светата Кадирине, поискахте да ме окрадете, погубите, убиете, ала аз ви се изсмивам. Аз знаех, че Нубар ще дойде, оставих се да ми вземе портфейла, но трите документа преди туй скрих. Ето ги!
Извадих бумагите, протегнах ги да ги видят, после ги прибрах й продължих:
— Крадецът стоеше там до тютюневите бали. Той не намери книжата и когато се появих, хвърли портфейла, за да избяга. Ти, рейс, го прибра, видях те. Давай го сега!
— Не е у мен! — процеди мъжът.
— Сериозно? Погледни носа на призрак номер три! Искаш ли и ти да имаш едно такова украшение на сурата си? Искаш да се запознаеш с ръката ми? Вади кесията или сам ще си я взема!
Пристъпих заплашително към него. Той се дръпна заднишком, бръкна под одеждата си и се изхили подигравателно:
— Кесията ти е у мен, да, само че тя няма да принадлежи на теб, а на Нил. Ето, гледай!
Капитанът измъкна портфейла и поиска да го запрати във водата. Бях подготвен за такъв ход. Един бърз скок, едно посягане и държах в ръка собствеността си. Оня остана за миг вцепенен, после сви юмруци и се нахвърли към мен. Вдигнах крак и ритнах нападателя в лявото коляно, от което той се олюля настрани и се сгромоли на палубата.
— О, Аллах, о, рейс, о, злополучие, о, поражение! — завайка се кормчията, като се завтече към началника си, за да му помогне да стане, докато милият „стюард“ стоеше като някой школник и не се помръдваше.
— Как посмя да вдигнеш ръка срещу мен! — нахоках капитана. — Благодари се само на възрастта си, че не те наказах другояче. Отведете го при тютюневите бали! Нека седне там и чуе какво искам от него.
Повелята бе отправена към другите двама и те се подчиниха. Ритникът ми бе накарал рейса да осъзнае своята слабост. Воден отдясно и ляво, той закуцука, пъшкайки, към най-близката бала и се смъкна на нея изнемощял. Тръгнах към него. Жал ми бе все пак за старика. За човек не бива да се съди според това какъв е, а как е станал такъв, и суровостта тогава нерядко се превръща в благост.
Капитанът беше като прекършен. Беше се схлупил и не смееше да ме погледне. Ето защо в гласа ми неволно се прокраднаха съчувствени нотки, когато го попитах:
— Сигурно осъзнаваш, че сега не искам да имам повече нищо общо с теб. По-нататък няма да пътувам с вас.