Ловци на хора
- Автор: Май Карл
- Серия: im lande des mahdi #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ловци на хора». Краткое содержание книги:
— Да ти се намират факли на борда?
— Не. С каква цел този въпрос? — удиви се той.
— Защото мисля, че трябва да имаш такива неща, в случай че ти се наложи да осветиш през нощта кораба и водата.
— При такава необходимост поставяме отред и отзад по една тава със зифт.
— Къде ги държите тези блюда?
— Отред там в онова преграждение.
Той посочи към носа, от чиято вътрешна стена бе измайсторено от дъски едно подобно на долап хранилище. Взех фенера, отидох до там и видях два железни съда и известен запас асфалт. Напълних едната тава и запалих бързо с помощта на фенера един къс, който бързо предаде пламъка на останалите парчетии.
— Каква е тая работа? Какво ти дойде на ума? — запита рейсът, който ме бе последвал с другите двама.
— По-добре питай какво му е дошло на ума на оня там! — отговорих аз, посочвайки трапа, по който една фигура тъкмо се стрелна към брега.
Значи фокусникът все пак беше размислил и се бе тъкмял да се върне. Вече стоеше на талпата, свързваща борда с брега, когато светлината от горящия зифт го прогони.
— Кой? Кого имаш предвид? Аз не виждам нищо! — рече рейсът, макар че и той трябва да бе забелязал като мен фигурата.
— Щом наистина не знаеш, ще ти кажа — обещах му, като запалих втората паница и я отнесох горе при кормилото.
По този начин в рамките на две минути създадох желаното осветление, докато ако бях преговарял с рейса за тези неща, щеше да ми е нужен четвърт час, а може би и въобще нямаше да мога да го постигна. После слязох по тесните стъпала и издърпах трапа, за което всъщност бяха необходими двама мъже.
— Ефенди, какъв джин се е вселил в теб! — викна рейсът. — Аллах да ни закриля! Не знам какво да мислим и правим с теб!
Беше застанал с другите двама до мачтата. Отидох при тях, за да постигна яснота помежду ни.
— Какъв джин се е вселил в мен? Да, изглежда, тук действително има джинове. Един тъкмо се канеше да се метне на кораба, ала огънят от асфалта го пропъди. Па и тоя добър кормчия преди малко сметна самия мен за дух! Непонятно объркване на нещата, тъй като същинският призрак е ей го на тук — при тези думи посочих мнимия каютен прислужник.
— Аз? — попита въпросният.
— Да, ти! Надявам се, няма да го оспориш.
— О, Аллах! Аз и призрак! Ефенди, твоята душа отсъства, ела на себе си!
Бях се облегнал на мачтата. Двата огъня осветяваха брега и околността на плавателния съд, както и физиономиите на тримата добряци, които не знаеха дали да бъдат учтиви, или груби към мен.
— Да, ти си призрак! — ухилих се радушно на нехранимайкото. — Аз съм си на себе си, ама ти май си забравил кой си и що си, а именно призрак номер три.
Да ти бе драго да му видиш физиономията, когато отстъпи две крачки назад и ме зяпна сащисай.
— Призрак…номер…три? Не те разбирам.
— Ще ти сторя услугата, като се притека на помощ на паметта ти. Джин номер едно вързах в стаята си, номер две повалих в двора с пушката, а номер три преследвах в градината, където джинът ми се изплъзна, понеже замахна с ножа към мен. Сега вдяваш ли?
— Все още не — изпелтечи той.
— Нима? А пък преди малко каза на двамата мъже, дето стоят тук до теб, че съм бил посрамил блясъка на твоето съществуване и ще носиш по сурата си следите от моя пестник в продължение на цял месец!
Оня не отговори, а стрелна с поглед другите двама, които поглеждаха ту него, ту мене, и мълчаха.
— За тая работа Шейтана трябвало да разкъса тялото ми на хиляда парчета и да гори душата ми на най-силния огън.
Барик се вторачи в мен отнесено, без да промълви и дума. Старият рейс обаче беше по-изпечен грешник и достатъчно нагъл, за да си отвори устата:
— Ефенди, не зная на какво разчиташ, като приказваш такива хулни думи на тоя благочестив и верен мъж. Аз искам…