Очите на любовта
- Автор: Дейвис Маги
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ваня Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Очите на любовта». Краткое содержание книги:
Мъжете пристъпиха по-близо. В бялото ухо на котето беше втъкната тънка халка с червен камък.
— Хайде да поискаме откуп — предложи Едо, — преди проклетият Санах Дху да ни е изпреварил.
Мъжете избухнаха в смях. Магнус стоеше отстрани и гледаше как Едайн милва главата на котето с върховете на пръстите си. Животинчето затвори очи и замърка доволно.
— Фомор — промълви нежно тя. Мъжете я зяпнаха слисано. — Последната от Фоморите — обясни с отсъстващ вид тя и продължи да милва котката. — Народът на Фоморите се наричал „Фиг Болг“. След тях дошъл моят собствен народ.
10
Студена ръка затисна устата й и настойчив глас пошепна в ухото й:
— Не мърдай и не вдигай шум.
Едайн не спеше дълбоко. Въпреки сухата шума земята беше корава и неудобна. Крайниците все още я боляха. Веднага се събуди.
— Можеш ли да ме видиш?
Да, луната светеше ярко и тя го виждаше. Но още преди това бе познала гласа му. Кимна леко.
— Добре — пошепна Магнус. — Стани бързо и ме последвай.
Наоколо лежаха спящи мъже, увити във вълнени наметки и овчи кожи. Стражът се бе облегнал на едно дърво и клюмаше. Едрата фигура на Асгард дьо ла Герш лежеше от другата страна на догарящия огън, лицето му беше обърнато към мрака.
Магнус сложи пръст на устните си. Като две сенки двамата се отдалечиха тихо от лагера и се сляха с мрака.
Едайн много искаше да го попита какво е намислил. Пеш нямаше да стигнат далеч. Магнус се промъкна безшумно през боровата горичка и се спусна в падина, обрасла с папрат. Там беше вързан расовият жребец на Дьо ла Герш, разседлан, покрит с подплатения жакет на рицаря. Изглеждаше напълно спокоен.
Едайн изохка ужасено.
— Не можеш да откраднеш бойния му кон!
— Вече го направих.
Той я вдигна и я метна на гърба на жребеца. Хвана юздата и го изведе от падината, без да открива главата му, за да не се подплаши.
Едайн се вкопчи с две ръце в гривата на коня. Сърцето й биеше лудо. Боровите иглици заглушаваха шума от копитата. С малко повече късмет никой нямаше да се събуди, за да вдигне тревога.
Той е прекалено дързък, каза си тя и потрепери. Бойният кон на тамплиера беше великолепно животно и струваше цяло състояние. Те не само бягаха от пратеника на краля, който беше платил откуп за нея, ами и бяха откраднали бойния кон на един тамплиер!
Осветен от луната, Магнус водеше коня между дърветата, докато излязоха от гората. Пред тях се разпростря безкрайна равнина, покрита със суха трева, която блестеше под лунната светлина като сребърно море.
— Дръпни се малко назад — пошепна Магнус.
Едайн изпълни нареждането му и той се метна пред нея на гърба на коня.
— Дръж се за колана ми — посъветва я той, приведе се напред и махна жакета от главата на жребеца.
Като внезапно видя пред себе си непозната равнина и усети на гърба си двойна тежест, едрото животно се разтрепери. Изцвили тревожно, вдигна се за миг на задните си крака и препусна като вятър.
Едайн се хвана здраво за колана на Магнус и едва потисна вика си. Сякаш преживяваше някакъв кошмар. Могъщият жребец галопираше устремно по обляната от лунните лъчи равнина и тя усещаше свиването и отпускането на мускулите му. Тялото на коня приличаше на стрела, изскачаща от лъка на стрелеца.
След няколко мига, когато се притисна до гърба на Магнус, трепереща от страх, тя усети, че той се смееше.
В първия миг не повярва на сетивата си.
Животът му беше в опасност, нейният също! Кон, който препускаше слепешком в нощта, можеше да падне в дупка, да се спъне в камък и да ги убие. Но явно това му беше абсолютно безразлично.
Тя пусна колана и обви ръце около кръста му. Мъжът излъчваше същата необуздана сила като коня — могъщи, напрегнати мускули, див устрем. Той се стремеше да обуздае могъщото животно под себе си и се радваше на предизвикателството.
Сарацинският кон не издържа дълго на убийственото темпо и постепенно забави ход. По шията му се стичаше пот, от устата му капеше пяна. Могъщите ребра се вдигаха и спускаха. Накрая премина в равномерен галоп, макар че лъхтеше и мяташе глава настрана. Магнус направляваше юздите със сигурна ръка и му говореше тихо и успокоително.
Едайн пое дълбоко въздух. Ръцете и краката й трепереха. Струваше й огромно напрежение да се задържи на седлото по време на тази дива езда.
Когато той се обърна към нея, тя видя на светлината на луната, че продължаваше да се смее.
Едайн беше готова да го зашлеви. От друга страна обаче трябваше да признае, че той бе успял да укроти великолепния кон на тамплиера. Ако Магнус не беше превъзходен ездач, уплашеният жребец щеше да ги хвърли от гърба си. Ако бяха тръгнали пеш през гората, сигурно отдавна щяха да са се заблудили.