Очите на любовта
- Автор: Дейвис Маги
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ваня Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Очите на любовта». Краткое содержание книги:
Магнус извади меча си, без да изпуска от очи момичето и тамплиера, които яздеха редом. Вече му бе направило впечатление как я гледаше русият рицар. Дьо ла Герш очевидно не смяташе, че си заслужава да ухажва дамите. Той беше от мъжете, които мислеха единствено за себе си. Въпреки това беше ясно, че се чувства привлечен от Едайн.
Магнус беше толкова потънал в мислите си, че не внимаваше къде стъпва и често се спъваше в корените. Ботушите му скоро щяха да се разпаднат, а нямаше с какво да ги замени.
Слънчевите лъчи, които падаха косо между почти голите дървета, образуваха мрежа от светлини и сенки, безкрайно измамна за очите. За момент Магнус повярва, че е видял между дърветата няколко сърни, но в следващия миг те изчезнаха.
— Искам да излезем от гората преди падането на мрака — извика през рамо тамплиерът. — Иначе рискуваме да се отклоним от пътя.
Никой не възрази. Войниците също нямаха желание да прекарат нощта в непозната гора, където дебнеха всевъзможни опасности. Когато отново спряха да напоят конете в потока, мъжете не се забавиха нито миг повече от необходимото. Дьо ла Герш, който трябваше да се облекчи, също не се отдели много от групата.
Магнус се възползва от случая и незабелязано се промъкна към момичето. Едайн седеше на тревата и разтриваше краката си, уморени от дългата езда.
Младият рицар отсече с меча си малка върба, за да си направи тояга. Като видя отблизо момичето с дълга руса коса и срещна погледа на смарагдовозелените очи, изпълнени с радост, загриженост и изненада, сърцето му заби с такава сила, че едва успя да заговори.
— Харесва ли ти да разговаряш с величествения тамплиер, който купи свободата ти? — попита прегракнало той. — Знаеш ли къде всъщност те води, ако това изобщо те интересува?
Тя сякаш не го чу. Погледът й страхливо претърсваше околността.
— Всемогъщи боже, какво е станало с теб? — попита шепнешком тя. — Ранен ли си? Виж на какво са заприличали хубавите ти дрехи!
Така й се искаше да скочи и да се хвърли в обятията му! Ала той направи предупредителен жест.
— Чуй ме — зашепна Магнус, готов да я посвети в плановете си за бягство, но в този миг забеляза, че Дьо ла Герш бе излязъл от храстите.
Едайн също го бе видяла.
— Помогни ми — помоли тихо тя.
— Да — обеща тихо той.
Омагьосан от прекрасните очи, изпита парещо желание да я прегърне, да впие устни в нейните и да я отведе далече от всички хора. Искаше да я скрие в най-гъстата гора, да я положи в меката трева, да я милва и целува безброй златни дни. На място, където никой нямаше да ги намери, за да разруши чувствената магия помежду им.
— Да, обещавам ти — повтори твърдо той.
Обърна се рязко и демонстративно размаха тоягата си. Смръщил чело, тамплиерът спря и го проследи с поглед, но не каза нищо. Отведе Едайн при понито и й помогна да го възседне. Мъжете бързо се надигнаха и посегнаха към оръжията си. Отрядът продължи пътя си към залязващото слънце.
Не бяха изминали и половин миля, когато нещо изскочи от гората точно пред понито на Едайн. Кончето се стресна и се надигна на задните си крака. Едайн изпищя уплашено и щеше да падне, ако тамплиерът не бе реагирал светкавично — той сграбчи юздите, обърна главата на животното и бързо го укроти.
Магнус се втурна към тях като обезумял. В момента, когато рицарят посегна към юздите, той беше при Едайн. Тамплиерът се настани отново на седлото и го погледна с изненадано вдигнати вежди.
— Чух вик, милорд. — Магнус изобщо не се притесни, че Дьо ла Герш го подозираше. — Исках само да помогна.
— Аха. — Отново бе удостоен с бдителен поглед. — Рицарят без пари. Доколкото знам, Едо ви е възложил да охранявате края на колоната.
Понито продължаваше да подскача неспокойно. Едайн, бледа от уплаха, се вкопчи с две ръце за седлото.
Едо и останалите войници ги настигнаха. Сержантът се наведе и вдигна нещо от земята.
— Ето го виновника. — В протегнатата му ръка имаше бяло кълбо козина. — Тя е причинила вълнението, милорд. Сатанинско изчадие!
— Котка? — Дьо ла Герш не можа да скрие изненадата си.
Всички проточиха шии да видят животното. Едайн се наведе към сержанта и протегна ръка да вземе котката. Животинчето се изкатери сръчно по ръкава й, скочи в скута й и се разположи удобно.
Мъжете се спогледаха смаяни. Дьо ла Герш приближи коня си до понито и огледа внимателно пухкавото бяло коте.
— Очевидно е избягало от някого — установи той. — Изглежда в добро състояние и явно е отскоро в гората. Вижте, някой дори си е направил труда да сложи на ухото й накит.