Равноденствие

Говореше все едно не е учил в Оксфорд и никога не е чел езотерична литература.

— Искаш ли чай?

— Не, Чарли, благодаря, вече изпих и аз не знам колко кафета. Но, бога ми, радвам се, че те виждам.

Той придърпа един стар очукан стол и избърса седалката с ръка. После отиде до вратата, заключи я и обърна табелата на „Затворено“.

— За по-сигурно. Знаеш какви съкровища имаме тук.

После се разсмя и се тръшна на стола зад бюрото.

Чарли още като младеж не можеше да мине за образец за цветущо здраве, още тогава си беше слаб и блед, но сега изглеждаше направо изпит и много по-стар от своите четиридесет и четири години.

Лора го беше видяла за последен път само преди година, но оттогава и косата му беше оредяла, и тялото му беше станало по-мършаво, дори лицето му беше още по-бледо. Имаше много нездрав вид, сякаш страдаше от нелечима болест.

— Чарли, не ми е приятно да ти го кажа, но изглеждаш ужасно.

Той сви рамене.

— От многото работа напоследък, Лора. Но пък се чувствам прекрасно. Само дето косата ми пада — добави и дръпна един мазен тъмен кичур, клепнал над дясното му ухо. — Няма значение, мен не ме мисли.

После взе цигарите, оставени на бюрото, извади една и я запали със старомодна запалка.

— Е, какво те води насам?

— Всъщност исках да…

 — Дай по същество!

— Бях започнала нова книга, роман за Томас Брадуардин. Нали помниш, че говорихме за него, когато се видяхме в Ню Йорк? След като ти си тръгна, аз започнах да работя по сюжета.

— Казваш „бях започнала“, минало отишло. Да не си в творческа криза?

Лора огледа хилядите книги — покриваха стените от пода до тавана. Изведнъж се почувства много незначителна.

— Не, просто ми хрумна по-добра идея.

— Слушам.

— Гледа ли по новините за убийствата в Оксфорд?

— Да. — Той я погледна.

— Мога ли да ти имам доверие? Като на стар приятел?

— Разбира се — отвърна той едновременно учудено и малко обидено. — Знаеш, че…

— Да, знам, извинявай. Просто… няма значение. Полицията разполага с повече информация, отколкото е изнесена в медиите. Но от друга страна, не са склонни да я използват, или поне не бяха, когато последно разговарях с тях.

— Не се изразяваш много ясно, Лора.

— Работата е там, че при тези убийства има ритуален елемент. Не, повече от това, убиецът се движи по график, астрологичен график.

Чарли присви очи и дръпна дълбоко от цигарата.

— Казваш, че убиецът работи по график, което ще рече, че според теб още не е свършил?

— Точно така. Опасявам се, че тепърва започва.

— Хм — каза Чарли, облегна се назад и впи поглед в Лора през облаците дим. — А ти би ли започнала от самото начало? Искам да проследя цялата история.

Лора му разказа, каквото смяташе, че може да сподели. Когато свърши, с тревога забеляза, че лицето му е дори още по-бледо от обикновено.

— Знаеш нещо за това, нали, Чарли?

Той дръпна за последен път от цигарата, извади друга и я запали от първата.

— Кое те кара да мислиш така?

— Познавам те, Чарли.

Направи й впечатление колко мръсни са ноктите му. Забеляза също, че показалецът и средният пръст на дясната му ръка са пожълтели.