Тела, родени за бикини

— Не е зле. И на мен ми се иска да имам такава работа.

— Можете поне временно да се възползвате от този разкош в знак на моята благодарност за това, че ме взехте със себе си тази вечер.

— Но вече е доста късно.

— Точно време за кафе… или сте твърде старомоден?

Засмях се тихо и тръгнах след нея към асансьора. Въздухът свистеше в шахтата, тих звук на работещи механизми идваше някъде отдалеч.

„Тихи гласове“ — помислих си. Те като че ли ми нашепваха нещо, но толкова тихо, че едва го чувах. Доброто старо време беше отдавна отминало. Тогава съобразявах бързо. Сега нещата бяха зле, нещо не успявах да схвана. Като днес в хотел Сейндлър. Всичко беше добре. Точно така ще кажа на Хари. Направих това, за което ме беше помолил. Грета не изглеждаше кой знае колко добре, но бе цяла и невредима и не можех да я обвиня, че не иска да се види с Хари. Може би е познавала умрелите момичета, но в това няма нищо особено. Грета е жива и иска всичко да си остане така, както е. Какво особено има в това, по дяволите!

Не забелязах, че асансьорът е спрял, и машинално излязох след Далси, която ме въведе в малко антре, а после в прекрасна стая, чиито прозорци бяха като живи картини на Ню Йорк с блещукащите милиарди светлинки.

— Събудихте ли се? — усмихна се тя. — Вече сме у дома.

Тя протегна ръка и ме затегли към стаята.

— Кафе или нещо по-силно?

— Кафе — отговорих. — Сигурна ли сте, че приятелите ви няма да имат нищо против моето идване тук?

— Приятели?

— Ами онези, с които обикновено общувате, те заемат високи постове, нали.

Далси отново се засмя тихо. Този вълнуващ навик я правеше да прилича на ученичка.

— Някои от тях са наистина неприятни. Е, а сега сядайте и чакайте, докато ви донеса кафето.

Тя изчезна в кухнята, откъдето скоро се чу тракане на чинии и долетя аромат на кафе.

Чувах я как тихо си тананика някаква нашумяла песен. Заредих грамофона с няколко Вагнерови плочи и го пуснах толкова тихо, че мощните звуци на Вагнер едва шумоляха.

Тя се върна с кафето, постави подноса на мраморната масичка до дивана и седна до мен.

— Много сте замислен. Така ли ви действам?

Взех чашката и я погледнах в очите. Дори от такова близко разстояние се виждаше, че женската зрялост само е смекчила красотата на нейните класически черти. Гърдите й рязко се очертаваха под пуловера, меката извивка на бедрата предизвикателно мамеше. Краката й бяха кръстосани и единият едва доловимо потрепваше.

— Само не и вие — усмихнах се аз.

— Мислите за Грета Сървис, нали?

— Може би.

Тя разбърка кафето си и го опита.

— Не ви ли задоволява това, което научихте?

— Да, но не напълно. И бих искал да зная защо е така.

Далси остави чашката си, а после замислено се облегна назад.

— Зная. За съжаление съм виждала такива неща и преди. Някои от тези момичета изобщо не искат да разберат, че светът, в който живеем, е много жесток. Наоколо има хиляди красиви лица и тела и всички те претендират за най-доброто, а когато нищо не става, те колкото и да се стараят, не могат да се примирят с това. Е, а пътят надолу е много по-лесен, отколкото пътя нагоре. Вие чудесно разбирате това.