Тела, родени за бикини

Почуках два пъти, преди от другата страна да се чуе някакъв тих звук. Почуках още веднъж и тогава един сънен глас каза:

— Сега, сега, само не чупете вратата.

Чух шум от паднал на земята стол, някой изруга тихо, после под вратата се показа тънка ивица светлина, издрънча веригата, ключалката щракна и аз казах:

— Здрасти, Грета!

Това беше тя. Не, разбира се, онази Грета от снимките, но все пак тя. Лицето й беше малко посърнало, красотата й не беше така пищна, както преди, кожата й беше загубила свежия си вид, а очите й — своя ясен поглед. Гарвановочерните й коси бяха объркани и разпилени по раменете.

Носеше евтина хавлия, която придържаше с ръка под брадичката си, за да не се разтвори.

Напъхах я обратно в стаята, повлякох Далси след себе си и затворих вратата. Грета явно бе стигнала до крайния предел на нищетата. Стаята беше обзаведена само с най-необходимото. В гардероба имаше няколко рокли, празна бутилка от джин се търкаляше на нощното шкафче, на пода бяха пръснати парчета от счупена чаша. Грета гледаше ту мен, ту Далси.

— Какво искате?

— Вие ли сте Грета? — отговорих аз. Тя ме огледа мълчаливо, а после каза:

— Струва ми се, че ви познавам.

— Майк Хамър.

Сега тя ме позна.

— Копеле! — изсъска тя.

— Успокой се, малката, не си мисли, че можеш да ме обвиняваш за това, че брат ти е в затвора. Точно той ме помоли да те намеря.

Леко смутена, Грета отстъпи една крачка.

— Е, добре, намери ме. А сега се измитай! Неизвестно защо тя избягваше да ме гледа в очите.

— Какво е станало с теб? — попитах аз.

Тя едва-едва вдигна глава, устните й бяха плътно стиснати.

— Оставете ме намира.

— Хари иска да ви види.

Тя се извърна рязко и мрачно се загледа в мръсното стъкло на прозореца.

— В този вид?

— Мисля, че му е все едно.

— Предайте му, че ще отида на свиждане веднага, щом мога.

— Какво се е случило с вас, Грета?

Погледите ни, отразени в прозореца, се кръстосаха.

— Просто нищо не се получи. Имах прекрасни идеи, но не успях да ги осъществя.

— И какво да кажа на Хари за вас?

— Работя — отвърна кратко тя. — Успях да спечеля нещичко. Но времето ми ще дойде.

Гласът й прозвуча дрезгаво.

Не отговорих нищо и тя се обърна рязко към нас. Хавлията й се разтвори и прекрасното й тяло се очерта под прозрачната нощница в цялото си великолепие.

— Кажете му да ме остави намира, докато не се уредя. И престанете да ме следите. Ще правя това, което сметна за нужно. И самият той не се е подредил кой знае колко добре, нали? Аз поне съм на свобода и правя каквото мога. А сега ме оставете на спокойствие и се измитайте!

— Грета… не искате ли да си поговорим за Хелън Постън?

Тя не реагира на думите ми и каза равнодушно:

— Тя е мъртва, самоуби се.

— Защо?

— Откъде да зная. Беше се побъркала по някакъв тип.

— Ами ако не е било самоубийство? — попитах я.

Тя трепна едва доловимо и сви ръцете си в юмруци.

— Ако някой е умрял, умрял е, и край. Какво значение има сега това?

— За нея, разбира се, никакво. Но то има значение за някой друг. Може би все пак ще си поговорим по този въпрос?