Вечеря за двама
- Автор: Гейл Майк
- Язык: болгарский
- Переводчик: Таня Виронова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вечеря за двама». Краткое содержание книги:
Но биологическият часовник на Дейв неумолимо тиктака. И когато фалира списанието, за което работи, тръгва лавина от събития, които ще нароят куп проблеми.
Принуден да води рубрика с отговори на читателски проблеми в тийнейджърско списание, печеният Дейв изведнъж се намира затънал до гуша в пуберитетските излияния на своята аудитория. Едно от писмата обаче коренно се различава от останалите. Тринайсетгодишната Никола О’Конъл не търси съвет за момчета, а иска да научи повече за Дейв. Защото е убедена, че е неин баща. И притежава доказателства…
Бивш водещ на рубрика за читателски проблеми, сега Майк Гейл е журналист на свободна практика, който сътрудничи на редица списания като „Сънди Таймс“, „Стайл“ и „Космополитан“. Автор е на няколко бестселъра, окачествени от критиката като нова литературна ниша в съвременния роман.
Ели е високата метър и осемдесет и приказно красива редакторка на ресора красота.
— Представят нова серия грим или нещо подобно и тя ме кани да й правя компания. От нас се иска само да обядваме в елегантен ресторант, шефът по рекламата ще ни говори за новата серия, ние ще слушаме внимателно и ще си пийнем порядъчно. Най-малко три-четири бутилки — кикоти се тя и добавя: — Страхотна работа, нали?
— Значи избираш три-четири бутилки пред пилешко бутче върху ръжен хляб, кутийка безалкохолно и пакетче солети с мен? — засмивам се аз. — Ти губиш.
Фран посяга към чантата си, изважда портмонето си и ми подава шепа монети.
— За какво ми ги даваш?
— Да не плачеш. Безалкохолното е от мен.
ходя
Излизам навън и откривам, че вали, но въпреки това изваждам дискмена, слагам слушалките, натискам „плей“ и се заслушвам във версията на Суонс на „Love Will Tear Us Apart“. Тази сутрин съм в ретро настроение и за да се настроя за работа, изваждам една стара компилация, която съм правил още като студент. След Суонс идва „Freak Scene“ на Дайнасор Джуниър и след това „Public Enemy N 1“ на Пъблик Енеми.
Докато вървя по Тотънхам Корт Роуд към деликатесния магазин, където обикновено купувам сандвичите, в главата ми няма нищо. За миг забравям цялата бъркотия от последните дни. Не мисля за момичето с писмото, за майка й, за Изи, за това, че съм баща и душеприказчик на пубери в списание за момичета, нито дори за кариерата си. Наслаждавам се на живота в момента, а музиката изпълва главата ми. Но тогава едно странно познато момиче в прогизнала от дъжда синя ученическа униформа се появява в полезрението ми и ме връща на земята.
накъде?
Двамата стоим и се гледаме онемели. Без съмнение, това е момичето, изпратило писмото. Носи черно палто, тъмносин пуловер с остро деколте, вратовръзка на сини и бели райета и синя пола, която стига малко под коленете. Спиралните й къдрици са опънати назад, светлокафявата й кожа е безупречна, а около носа й има едва забележими лунички. Големите й кафяви очи ме гледат, без да мигат. Лицето й все още притежава несръчния чар на ранната младост и макар да хапе крайчето на устната си, поради което устата й изглежда изкривена, виждам, че след няколко години ще разбие сърцата на доста младежи. Ето какво си мисля през двайсетината секунди, докато стоим втренчени един в друг по средата на Тотънхам Корт Роуд.
— Дейв Хардинг? — пита накрая момичето. — Вие сте Дейв Хардинг, нали?
Не отговарям. Тази среща не влизаше в плановете ми за близкия половин час, казвам си. Излязох от офиса, за да си купя сандвич. Щях да се върна и да си го изям тихо и кротко на бюрото. Ето това бях планирал. Не съм готов за тази среща. Дори не съм имал достатъчно време да мисля за нея, така че не е възможно да ми се случва.
— Съжалявам — продължава тя, като ме гледа. — Не биваше да идвам. Вие сте на работа. Трябваше да изчакам да ми се обадите, както казахте. Но след като получих съобщението ви, нямах търпение.
Сякаш всеки момент ще се разплаче. Не мога да понеса мисълта за сълзите й.
— Всичко е наред — казвам внимателно. — Спокойно, не се тревожи. Наистина се радвам, че дойде… Никола… Ники… Никола. Как предпочиташ да те наричам?
— Никола — отговаря тя. — Мама понякога ми казва Ники, но аз предпочитам Никола.
— Добре, тогава, Никола — започвам. И чак тогава осъзнавам, че стоим по средата на тротоара. — Мисля, че ще пречим. — Посочвам една будка за вестници с голям навес, под който доста хора чакат дъждът да спре. — Какво ще кажеш, да отидем ей там?
Тя кима и ме следва. Заставаме в края на групичката и се заглеждаме повече в падащия дъжд, отколкото един в друг.
— Свободен час ли имаш? — питам, за да кажа нещо.
Тя поклаща глава.
— Да не си избягала?
Момичето кима.
Аз се засмивам тихо, за да я накарам да се отпусне.
— И аз го направих веднъж, когато бях на четиринайсет — казвам й. — Не че имаше причина, просто исках да видя дали мога да го направя. Обичах училището.
Никола не казва нищо.
— Как ме намери? — питам.
Тя прехапва устната си.
— Потърсих адреса в списанието — обяснява, — видях, че е на Тотънхам Корт Роуд, така че реших да дойда. Чакам от десет и половина, ей там. — Тя сочи пейка от другата страна на улицата, до магазините за електроуреди, където продават намалени телевизори и уредби. — Не исках да ви преча. Помислих си, че ще е най-добре да ви видя, когато излезете за обяд.
— И какво щеше да направиш, ако не бях излязъл?
Тя свива рамене и не отговаря. Присъединявам се към мълчанието й, взирам се в преминаващите коли и таксита.