Романът на Лизи
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #50
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Романът на Лизи». Краткое содержание книги:
„Не“ — би отговорила Лизи Ландън. Съпругът й — прочут писател, винаги е бил център на вниманието, а тя вечно се е стремяла да остане в сянката му. След двайсет и пет години щастлив брак — години, през които тя неизменно е до Скот по време на безбройните литературни четения и лекции — внезапно красивата приказка свършва. Скот е мъртъв. „Бум. Край!“, както гласи второто и последното изречение от ръкописа, който Лизи открива, когато се залавя с нелеката и изпълнена с носталгия задача да разчисти работните помещения на съпруга си. БУМ? Думата е необикновена, Скот я е уловил в своето бездънно езеро на вдъхновението; в речника от детството му тя означава „ключ към загадката“. Каква мистерия й предстои да разгадае? Кой е онзи, който звъни по телефона и настоява вдовицата Ландън да му предаде непубликуваните творби на прочутия автор, защото иначе?…
Възможно ли е световете, в които се пренася въображението, да са реални за някои хора?
Онова, което Лизи започва като преглеждане на ръкописите на съпруга си, ще се превърне за нея в почти фатално пътуване в тъмата, съпътствала Скот през целия му живот.
Изпод перото на невероятния майстор на трилъра историята за дългогодишния брак на прочутия писател Скот и „обикновената“ Лизи, се превръща във фантастичен свят със свои език и география, населен с герои и чудовища, изпълнен със скърби и победи — накратко, чиста проба СТИВЪН КИНГ.
— Не, Лизи. Не отричай. Толкова си грижовна… — Дарла замълча за миг, после поклати глава. — Няма значение. Важното е, че смятах да се справя сама. Обаче не можах.
Лизи я целуна по страната, прегърна я и отиде да седне на канапето до Аманда.
5.
— Манда?
Никаква реакция.
— Мандичка-Пандичка. — Какво пък, преди произнасянето на детинския прякор беше изтръгнало сестра й от състоянието, напомнящо кататония.
И този път магическите думички подействаха. Сестра й вдигна глава:
— Какво? Какво искаш?
— Трябва да те заведем в болницата, Мандичка-Пандичка.
— Аз. Не искам. Да ходя. Там.
Докато Аманда с мъка изричаше всяка дума, Лизи закима и заразкопчава блузата й, изцапана с кръв:
— Знам, но горкичките ти ръце няма да минат само с бинтоване. Двете с Дарла не можем да ти помогнем кой знае колко. Въпросът е дали искаш да се върнеш тук, или да пренощуваш в болницата в Но Юпа. Ако решиш да се върнеш, ще остана с теб. — „И може би ще си поговорим за бумите по принцип и no-специално за кръвния бум.“ — Какво решаваш, Манда? Ще се върнеш ли тук или предпочиташ за известно време да останеш в „Сейнт Стив“?
— Искам. Да. Се върна. Тук.
Аманда не се възпротиви, когато я накараха да се изправи, за да й свалят панталона, но непрекъснато се взираше в тавана, сякаш се интересуваше само от полилея. Дори да не беше изпаднала в състояние, което психиатърката й бе нарекла частична кататония, поведението й беше прекалено странно, ето защо Лизи изпита известно облекчение, когато следващите думи на Аманда повече приличаха на човешка реч, отколкото на речитатив на робот:
— Ако… отиваме… някъде… защо ме събличате?
— Защото трябва да вземеш душ — промърмори Лизи и я поведе към банята. — И да се преоблечеш. Дрехите ти са… изцапани. — Обърна се и видя как Дарла вдига от пода захвърлените дрехи. Аманда покорно тръгна към банята, но сърцето на Лизи се сви — не при вида на измършавялото тяло на сестра й, а заради белите й боксерки. От години Манда носеше мъжки шорти — подхождаха на ъгловатата й фигура и дори й стояха секси. Тази вечер обаче бельото беше изцапано с нещо кафяво.
„О, Манда! — помисли си. — О, скъпа моя!“
След секунда сестра й влезе в банята — безумка, мършава като скелет, само по боксерки, сутиен и три четвърти чорапи. Лизи се обърна към Дарла. За миг сякаш се върна във времето, отново чу гласовете на всички от голямото семейство Дебушър. После се обърна и влезе в банята след жената, която навремето наричаше „голямата сестричка Мандичка-Пандичка“ и която сега стоеше с наведена глава и чакаше да свалят бельото й.
Тъкмо посягаше да разкопчае сутиена й, Манда внезапно се извърна и я хвана за рамото. Ръцете й бяха студени като на мъртвец. Лизи си помисли, че сестра й ей-сега ще избълва всичко за разни там буми, кръвни или не. Ала Манда само се втренчи в нея (очите й бяха съвършено бистри, очи на нормален човек) и каза:
— Моят Чарлс се ожени за друга. — Сетне притисна до рамото на Лизи восъчнобледото си чело и зарида.
6.
Онова, което се случи до края на вечерта, напомни на Лизи теорията на Скот, която той наричаше „правилото на Ландън за лошото време“: когато очакваш ураганът да премине над океана, природната стихия променя посоката си и отнася покрива на къщата ти. Станеш ли рано и се подготвиш за снежна буря, прехвърчат само няколко снежинки.
— Тогава какъв е смисълът? — бе попитала тя. Двамата бяха в леглото — някакво легло, може би първото в съвместния им живот — капнали от умора, след като се бяха любили; Скот пушеше цигара и беше сложил пепелника върху гърдите си, ураганният вятър виеше в стрехите. Кое легло, коя буря… коя година… вече беше забравила.
— Смисълът е ВЕДТСКЕН — отвърна Скот — това тя помнеше, макар отначало да си каза, че или е чула погрешно, или не го е разбрала, затова озадачено повтори съкращението. Съпругът й изгаси цигарата си и премести пепелника върху нощното шкафче. Обгърна с длани лицето й, притискайки ги до ушите й, и за миг сякаш изолира целия свят. Целуна я по устните, сетне отмести дланите си, за да може тя да го чуе. Скот Ландън винаги държеше хората да чуят каквото има да им каже.
— ВЕДТСКЕН, миломое — Важното Е Да Ти Стиска, Когато Е Напечено.
Лизи се замисли — умът й не беше бърз като неговия, но рано или късно тя проумяваше смисъла на казаното. Важното Е Да Ти Стиска, Когато Е Напечено. Харесваше й. Беше глупаво, но именно затова й се понрави още повече. Избухна в смях. Скот също се засмя и след малко отново беше в нея, както двамата бяха в къщата, разтърсвана от поривите на ураганния вятър.