Френска целувка

Тя усети, че иска да го оближе целия, тъй като ухаеше толкова хубаво, с аромат на нещо като ванилия, ъ-ъ с лек намек за… наистина… — май че шоколад. Беше ли възможно? Ако не беше пила виното на вечеря, двете малки бутилчици шампанско и сега коняка, тя вероятно нямаше да каже това.

— Това, което усещам в одеколона ти, шоколад ли е или аз полудявам?

— Не знам — отговори той типично като мъж. — Вземам го от един магазин в Сан Франциско. Обаче е френски. Забравих името.

— Обожавам шоколад. — Ух, това съдържаше възможен подтекст, а тя се предупреди да не се прехласва по него. — Имам предвид, че постоянно ям шоколад. О, мамка му — промърмори тя, изчервявайки се от самодоволната му усмивка. — Зачеркни последните глупости. Просто харесах одеколона ти, това е всичко.

— Не се подценявай. Аз адски много харесвам парфюма ти, иначе нямаше да съм тук.

Това беше прекрасно. Лаконично, но сладко.

— Е, това не е някакво пристанище в бурята.

— Тук няма буря, скъпа. Знам какво правя.

— Добре че поне един от двамата знае. Аз не съм толкова сигурна.

Той присви вежди.

— За?

Тя въздъхна.

— Знаменитости като теб. — Тревогите й за убийците отстъпиха пред по-основните, всекидневни съмнения.

Той се усмихна.

— Всичко това са глупости. Аз съм обикновен като всички останали.

— Мо-о-ля?

— Добре де, познавам малко повече хора от теб.

— Първокласен списък с хора, които познават много добре червените килими по цял свят.

— И какво общо има това? — Тъмният му поглед изведнъж стана напрегнат. — Сериозно?

За момент тя издържа на погледа му, после се стопи под момчешката му усмивка, която се появи като слънце след дъжд и с един замах заличи ефикасно всички червени килими по света. Той заприлича на хлапе от някое малко калифорнийско градче.

— Значи можем да зарежем тези глупости със знаменитостите? — промърмори той.

— Да, предполагам. — Невероятно как успя да се преобрази с тази шибана сладка усмивка.

— Няма ли да опитаме с нещо друго освен да се забавляваме?

— Предполагам.

Той се разсмя.

— Ще ми създадеш комплекси.

Тя се усмихна.

— Може би е време някой да го направи.

— Значи ще ме приемеш?

— Мислех си за това.

— Не толкова дълго колкото аз си мисля…

— Да бе!

— Откак те видях за пръв път — поясни гладко той. Беше ясно, че не е аматьор с жените.

— Добре… наравно сме. Изглеждаше дяволски красив в онези плувки.

— Джорди също те хареса веднага. — Поне това беше вярно. Колкото до него… може би той я беше забелязал и просто бе оставил това да се регистрира в подсъзнанието му.

Дъщеря му бе толкова важна за него. Боже, как й се плачеше или поне й се искаше да се впусне в някоя от онези песни от семейните филми като Звукът на музиката…

— Е, приключихме ли с този коняк?

— Искаш ли?

— Предполагам. — Мамка му, не трябваше да го прави!

— Радвам се. Адски е трудно да си джентълмен.