Драконът със зелените очи

Северната стена беше съборена и разкриваше замайваща гледка към разбушувалото се море. Облаците танцуваха по безлунното небе. Насечените крайбрежни скали и голите камъни под тях се виждаха съвсем ясно.

Гуендолин се притисна до стената. Нима драконът преодоляваше тези препятствия всеки път, когато пожелаеше да стигне до нея в тъмната нощ?

Тя беше толкова уплашена, че не смееше да се помръдне от мястото си. След малко задиша по-спокойно и присви очи. Сантиметър по сантиметър мина край зейналата дупка и стигна до долната галерия. В края и се виждаше дълга каменна стълба. Гуендолин се спусна по стълбите, все още съмнявайки се дали не сънува. В съня крачките й не бяха така тромави. Тя се плъзгаше с лекота по стълбите, следвана от дългата си нощница. Когато стигна до голямото входно антре, въздухът се насити с миризма на дъжд. Насечената врата към вътрешния двор беше полуотворена — покана, която Гуендолин не можеше да отхвърли.

Опита се да си представи зарадваното лице на баща си, когато влезеше в стаята му. Неспособна да си припомни скъпите, добре познати черти, тя се поколеба. Ами ако той изобщо не е усетил липсата ми, запита се потиснато тя. Когато драконът я затвори в кулата, тя считаше душевното заболяване на баща си за благословия, но сега? Как щеше да се почувства, ако баща й просто стиснеше ръката й, наречеше я „добро момиче“ и я изпратеше в леглото? Тогава ней оставаше нищо друго, освен да вземе един от памфлетите на отец Томас и да се пъхне в студеното си легло, да се тревожи за Кити или да чака, докато Неса се прибере след срещата с най-новия си любовник.

Гуендолин се обърна бавно. Тесният коридор, който водеше от антрето към голямата зала, я канеше както в съня й. Уплашена и зарадвана едновременно, тя се запъти бавно натам. Сърцето й биеше като безумно.

Голямата зала беше сърцето на Уейркрейг Касъл — сърце, разбито при нападението на Къмбърленд. Едно гюлле беше отнесло голяма част от покрива. През дупката се виждаха носещите се по небето облаци. Дъждът бе престанал. Луната се подаде иззад облаците, сякаш искаше да се увери, че бурята е отминала и тя може да продължи пътя си необезпокоявано. Знамената на клана висяха на парцали от масивните греди, останали цели дори след убийствената канонада. Върху черната основа танцуваха яркочервени дракони, покрити със засъхнала кръв. В края на залата се виждаше огромна камина с изкусно изсечен перваз, покрита с дебели паяжини.

Гуендолин обходи залата и се почувства като един от призраците, които живееха тук. Стори й се, че чува ехото на смеха им, песните и шума, когато вдигаха чашите си и пиеха за някогашната сила и достойнство на клана Маккълог.

Тя разтърси глава, за да прогони видението. Призраците в тази зала не бяха на падналите воини. Тук живееше духът на жената, която беше дала живота си, за да превърне ветровитата зала в уютен дом. Гуендолин помнеше много добре съпругата на Иън Маккълог. Добродушна, весела дама, която обичаше да се смее и обожаваше единствения си син. Нежната й женска ръка се усещаше навсякъде. Под счупеното кристално огледало все още стоеше богато украсеният й диван, покрит с извехтели копринени възглавници. Вместо с мрачните стенни килими тя бе покрила стените с френски лен в пастелнорозово и синьо. Паднала коринтска колона лежеше в локва дъжд.