Мисис Далауей
- Автор: Улф Вирджиния
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Неделчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мисис Далауей». Краткое содержание книги:
Романът „Мисис Далауей“, както и последвалите го „Към фара“ (1927), „Вълните“ (1931), „Между действията“ (1941) налагат Вирджиния Улф ката забележителна майсторка на модерната литература.
Не прилича ли той на Кийтс?, мислеше си тя и започна да си представя как събужда у него интерес към „Антоний и Клеопатра“ и прочие; заема му книги; пише му писъмца; и запалва у него онзи огън, който гори веднъж в живота на човека, но не топли, а златисточеррвеният му пламък, безкрайно нежен и неземен, трепти над мис Поул; „Антоний и Клеопатра“; и Уотърлу Роуд. Той я смяташе за красива; уверен бе, че е безпогрешно мъдра; мечтаеше си за нея, посвещаваше й стховете си, които тя, нехаейки за техния обект, поправяше с червено мастило; една лятна вечер я видя да се разхожда на някакъв площад, облечена в зелена рокля. „Узрял е“, би казал градинарят, ако отвореше вратата, тоест ако влезеше при него която и да е нощ по онова време, и го свареше как пише; ако го свареше как скъсва написаното; ако го свареше как довършва поредния шедьовър в три часа сутринта; как хуква навън, за да кръстосва улиците, да обикаля църквите; как един ден пости, на следващия се напива; как поглъща жадно Шекспир, Дарвин, „История на цивилизациията“ и Бърнард Шоу. И има нещо, усети мистър Бруър; мистър Бруър, шеф на кантората „Сибли енд Ароусмит“, аукционисти, експерти, посредници по продажбата на земя и недвижими имущества; тук има нещо, помисли си той, който се отнасяше бащински с младите чиновници и имаше доста високо мнение за способностите на Смит, като предричаше, че след десет-петнайсет години той ще наследи коженото кресло и картотеките в кабинета с таванския прозорец, ако не се разболее, мислеше си мистър Бруър, защото такава опасност имаше — изглеждаше хилав; препоръча му футбола, покани го на вечеря и тъкмо обмисляше възможността да го предложи за повишаване на заплатата, когато се случи нещо, което осуети много от плановете на мистър Бруър, отне му неговите най-способни млади хора и накрая, дотолкова нахални и коварни бяха пръстите на Европейската война, разби гипсовата глава на Церера, изрови дупка в лехите с мушкато и съсипа нервите на готвачката на мистър Бруър в неговия дом в Мъзуел Хил.
Септимъс беше сред първите доброволци. Той замина за Франция, за да спасява една Англия, съставена почти изцяло от Шекспировите пиеси и разхождащата се по зелена рокля на площада мис Изабел Поул. Там, в окопите, незабавно настъпи онази промяна, която имаше предвид мистър Бруър, когато му препоръча футбола; той възмъжа; повишиха го; привлече вниманието, дори симпатиите на своя офицер, на име Евънс. Двамата бяха като кученца, които си играят на килимчето пред камината: едното гризе и къса някаква хартийка, зъби се, от време на време се опитва да захапе ухото на старото куче; другото лежи край огъня, примигва сънливо, повдига лапа, обръща се и добродушно ръмжи. Все трябваше да бъдат заедно, да делят всичко, да спорят, да се карат. Но когато Евънс здравеняк, стеснителен с жените, когото Реция, която го бе виждала само веднъж, определи като „тих човек“), когато Евънс падна убит, точно преди примирието, в Италия, Септимъс, без да показва каквито и да било емоции, без сякаш да съзнава, че това е краят на едно приятелство, се почувствува горд, задето приема всичко така спокойно и разумно. Войната го бе научила на много неща. Прекрасно! Беше издържал на целия този спектакъл, познал бе приятелството, Европейската война, смъртта, бяха го повишили в чин, все още нямаше трийсет години и явно щеше да оцелее. Ето го, жив беше. Последните снаряди не го засегнаха. Наблюдаваше избухването им с пълно безразличие. Мирът го свари в Милано, разквартируван в една странноприемница с дворче, цветя в дървени сандъчета, масички на открито; щерките шиеха шапки, и тъкмо за най-малката, Лукреция, се сгоди той една вечер, когато го бе обхванала паниката — че не е способен да изпитва никакви чувства.
Защото сега, след като всичко вече свърши, след като примирието бе подписано и мъртвите бяха погребани, той имаше моменти, особено вечер, в които внезапно усещаше страх. Не е способен да изпитва никакви чувства. Когато отвореше вратата на стаята, в която италианските момичета седяха и шиеха шапки, той ги виждаше, чуваше ги: те нижеха на телчета мънистата от паничките; обръщаха коравите калъпи насам-натам; по цялата маса имаше разпръснати пера, пайети, парчета копринен плат, панделки; ножиците тракаха по дървото на масата; но на него нещо му убягваше — не можеше да изпитва никакви чувства. И все пак това тракане на ножиците, тези момичета, които шиеха шапки и се смееха, всичко това му създаваше усещането за закрила, за сигурност; то бе неговото убежище. Но той не можеше да седи там цяла нощ. Имаше моменти, когато рано сутрин се събуждаше. Леглото му падаше; самият той падаше. Ах, къде бяха ножиците, къде бяха запалените лампи и коравите калъпи! Той предложи на Лукреция, най-малката сестра, да се омъжи за него; весела, лекомислена, тя обичаше да разперва своите артистични пръстчета и да казва: „Всичко е тук, в тях.“ Коприна, пера, какво ли не, оживяваше под тях.