Бесплатная библиотека
Читайте книгу на сайте или телефоне
READ-E-BOOK » Классическая проза » Мисис Далауей
Мисис Далауей - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com

Мисис Далауей

Электронная книга - «Мисис Далауей». Краткое содержание книги:

„Мисис Далауей“ (1925) е книгата, с която английската писателка Вирджиния Улф (1882–1941), авторка на романи, разкази, есета, критически статии, дневници, намира такава белетристична форма, която според нея отговаря най-пълно на нейната епоха. Животът на съзнанието — това е темата на този роман. Умело използувайки вътрешния монолог, който следва движението на мисълта във времето. Вирджиния Улф създава превъзходна психологическа проза. Въпреки фрагментарного действие романът се отличава с много плътна структура, по-стигната благодарение на специфичната ритмика и метафорика, на употребата на едни и същи или подобни думи и изрази.
Романът „Мисис Далауей“, както и последвалите го „Към фара“ (1927), „Вълните“ (1931), „Между действията“ (1941) налагат Вирджиния Улф ката забележителна майсторка на модерната литература.
1 ... 33 34 35 36 37 38 39 40 41 ... 84
Перейти на страницу:

Някакъв звук прекъсна мислите му; някакъв немощен, треперлив звук, глас, който бълбукаше без посока, без напрягане, без начало и без край, който тихичко писукаше нищо неозначаващото

Ии ъм фа ъм соо фоо суни туу иим оо… —

глас с неопределена възраст и пол, гласът на един древен, рукнал из земята извор; той идваше откъм високата, треперлива фигура, която стоеше точно срещу подземната станция „Риджънтс Парк“ и която приличаше на тръба, на ръждясала помпа, на обрулено от вятъра дърво, безвъзвратно изгубило листата си, така че вятърът спокойно може да тича нагоре-надолу по клоните му и да припява

Ии ъм фа ъм соо фоо суии туу иим оо… —

а то се люшка и скърца, и стене във всевечния бриз. Епоха подир епоха — тогава, когато вместо паваж е имало трева, когато вместо паваж е имало блата, през епохата на слона и мамута, през епохата на безмълвния изгрев-слънце — охласканата жена, защото това е жена, с пола е, стои протегнала напред дясната си ръка, а лявата е притиснала към тялото си и пее за любовта — любовта, която живее милиони години, пее тя, любовта, която побеждава, милиони години са минали, откак нейният възлюблен, мъртъв от няколко века, се е разхождал с нея през май, припява тя; но него го няма вече от векове, дълги като летни дни, озарени, спомня си тя, от пламъка на червените астри; огромната коса на смъртта е отнесла всичките тези грамадни планини и когато тя най-сетне полага своята престаряла беловласа глава върху земята, превърнала се в ледена сгур, жената измолва от Боговете да поставят до нея китка от алено цвете, там, нависоко, върху нейния гроб, милван от последните лъчи на изстиващото слънце; защото тогава светът ще завърши своето шествие.

Древната песен бълбукаше от отсрещната страна на подземната станция „Риджънтс Парк“, но земята все още бе зелена и цъфтяща; и все още, макар да изхождаше от една тъй груба уста, просто дупка в земята, при това кална, затлачена с корени и трева, все още старата бълбукаща, бъблеща песен, която се просмукваше през възлестите корени на безчислените векове, през скелети и иманета, изскачаше върху паважа и потичаше на ручейчета чак до Мерилебън Роуд, а и по-нататък, до Юстън, като оставяше след себе си мокра, благодатна диря. Все още спомняйки си как някога, през един праисторически май, се е разхождала със своя възлюблен, тя, тази ръждясала помпа, тази охласкана старица, протегнала едната си ръка за милостиня, а другата протегнала към тялото си, ще стои тук и след десет милиона години и тогава пак ще си спомня как някога се е разхождала през месец май там, където сега има море, с кого, няма значение — с един мъж, о, да, с един мъж, който я бе обичал. Отминалите векове обаче са замъглили яснотата на онзи древен майски ден; яркобагрите цветчета са посивели, сковани от сребърен скреж; и когато го моли (както очевидно молеше сега): „С очите, си добри ме погледни копнежно“21, тя вече не вижда кафяви очи, черни бакенбарди и обветрено лице, а само някаква фигура, някаква извисяваща се над нея неясно очертана фигура, към която все пак изчуруликва с крехкия писукащ гласец на много възрастните своето „ръката си подай — да я притисна нежно“ (преди да влезе в таксито, Питър Уолш не можеше да не даде една монета на бедното създание), „дори да види някой — ще е все едно!“, така казва тя и притиска юмрук към тялото си, усмихва се, пъхва шилинга в джоба и сякаш изчезва, остават само нейните зорки, наблюдателни очи; изчезват и тленните поколения — улицата беше пълна със забързани към своята работа хора — като листа които тази всевечна пролет ще стъпче, ще сплеска, ще накваси, ще превърне в плесен…

вернуться

21

Този и следващите два стиха са в превод на Владимир Левчев. — Б. пр.

1 ... 33 34 35 36 37 38 39 40 41 ... 84
Перейти на страницу:
0
Сюжет
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Атмосфера
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Главный герой
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Общее впечатление
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)