Мисис Далауей

Древната песен бълбукаше от отсрещната страна на подземната станция „Риджънтс Парк“, но земята все още бе зелена и цъфтяща; и все още, макар да изхождаше от една тъй груба уста, просто дупка в земята, при това кална, затлачена с корени и трева, все още старата бълбукаща, бъблеща песен, която се просмукваше през възлестите корени на безчислените векове, през скелети и иманета, изскачаше върху паважа и потичаше на ручейчета чак до Мерилебън Роуд, а и по-нататък, до Юстън, като оставяше след себе си мокра, благодатна диря. Все още спомняйки си как някога, през един праисторически май, се е разхождала със своя възлюблен, тя, тази ръждясала помпа, тази охласкана старица, протегнала едната си ръка за милостиня, а другата протегнала към тялото си, ще стои тук и след десет милиона години и тогава пак ще си спомня как някога се е разхождала през месец май там, където сега има море, с кого, няма значение — с един мъж, о, да, с един мъж, който я бе обичал. Отминалите векове обаче са замъглили яснотата на онзи древен майски ден; яркобагрите цветчета са посивели, сковани от сребърен скреж; и когато го моли (както очевидно молеше сега): „С очите, си добри ме погледни копнежно“21, тя вече не вижда кафяви очи, черни бакенбарди и обветрено лице, а само някаква фигура, някаква извисяваща се над нея неясно очертана фигура, към която все пак изчуруликва с крехкия писукащ гласец на много възрастните своето „ръката си подай — да я притисна нежно“ (преди да влезе в таксито, Питър Уолш не можеше да не даде една монета на бедното създание), „дори да види някой — ще е все едно!“, така казва тя и притиска юмрук към тялото си, усмихва се, пъхва шилинга в джоба и сякаш изчезва, остават само нейните зорки, наблюдателни очи; изчезват и тленните поколения — улицата беше пълна със забързани към своята работа хора — като листа които тази всевечна пролет ще стъпче, ще сплеска, ще накваси, ще превърне в плесен…