Ловци на скалпове
- Автор: Майн Рид Томас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Паскалев
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Ловци на скалпове». Краткое содержание книги:
Конникът вече наближи и по знак на Сегин всичко утихна.
Индианецът стигна до лагера. Като разгони вълците, той почна да описва широки кръгове и търсеше с очи загубения лък. Веднага освободи единия си крак от стремето и без да намали хода на коня, се наведе до земята и в миг се изправи с лъка в ръката.
— Превъзходно! — извика Санчес. — Жалко е да се убива такъв герой.
Ловците се спогледнаха и мълчаливо изразиха своето възхищение от ловкостта му.
Като обиколи още веднъж в галоп, той се приготви да се върне вече назад, но трупът на дигера привлече вниманието му. Той така бързо дръпна юздата, че конят приклекна на задните си крака и застана като вцепенен.
— Великолепно! — пробърбори Санчес.
Картината беше действително великолепна — конят стоеше неподвижен с разстлана по земята опашка, разрошена грива и надути ноздри, а конникът беше типичен представител на индианската красота. И двамата стояха известно време неподвижни, след това лицето на дивака бързо се измени, той почна да се оглежда подозрително и най-после очите му се спряха на това място на рекичката, където преди малко напоиха конете — водата беше мътна.
Индианецът направи бързо движение и конят му се спусна в галоп през равнината. В този миг Сегин даде сигнал и всички ловци се втурнаха да го гонят. Трябваше да прегазят реката и конят на капитана се спъна и падна във водата. Никой не се спря да му помогне — касаеше се за оцеляването на дружината. Хенрих пусна своя Моро и скоро задмина всичките. Дивакът се намираше на около 40 метра пред него, но това разстояние не намаляваше, а като че ли ставаше още по-голямо. Ловците забравиха, че конете им са гладни и че преди малко се напиха с много вода.
Ел Сол, който не изоставаше от Хенрих, се приготви да хвърли своето ласо, но то отскочи и удари по бедрата собствения му кон. Младежът видя на лицето му пълно отчаяние.
Но арабската кръв на Моро се разгорещи. Хенрих достигна наваха на 12 крачки. Той можеше да стреля с пушката си по Дакома, но си спомни заповедта на Сегин. Да извади ли ножа си или да удари врага с приклада на пушката си?
Докато реши този въпрос, Дакома се обърна назад и като видя, че има работа само с един противник, бързо обърна коня си и с копието в ръка се спусна срещу него. Хенрих едва успя да отблъсне удара, който бе насочен пряко към гърдите му. Копието закачи само ръката му и той изпусна пушката си. Неочакваното нападение и раната от копието така слисаха Хенрих, че изминаха няколко секунди, докато се сети да обърне коня си назад. Но в това време Дакома успя да му препречи пътя и когато младежът застана лице в лице с него, той пусна една стрела, която се заби в дясната ръка на младия момък. В тази съдбовна минута Хенрих извади револвера, индианецът насочи копието си и те бяха готови пак да се хвърлят един срещу друг.
В момента на сблъсъка момъкът дръпна спусъка, но изстрел не се чу… Пред него се мярна неприятелско копие, а след това нещо го удари по лицето — това беше ремъкът на ласото. Примката се спусна над главата на индианеца и се сви около лактите му. Дакома нададе ужасен вик, копието падна от ръката му, самият той се изтърколи на земята и остана неподвижен. Неговият мустанг скочи към Моро и двамата паднаха на земята.
Всичко това стана за миг. Хенрих скоро се свести и видя Ел Сол с нож в ръка до жертвата си.
— Коня! Дръжте коня! — викаше Сегин отдалече.
Ловците подгониха мустанга, който бягаше по равнината. Най-после Санчес успя да го улови с ласо.
Ел Сол стоеше над простряния на земята потивник и тържествуваше от победата. Сестра му препускаше заедно с другите и като слезе от коня си, отиде при своя брат.
— Виж — каза индианецът, — това е убиецът на майка ни.
Младата девойка извика, измъкна ножа си и искаше да го забие в гърдите на омразния убиец.
— Стой, Луна — спря я брат й, — ние не сме убийци. Пък и това е слабо отмъщение. Трябва да го заведем жив при жените от нашето племе. Нека те да си поиграят около великия вожд, хванат без никаква рана.
Последните думи, произнесени с явно презрение, накараха наваха да трепне.
— Куче от племето марикопа! — извика той. — Куче, съюзено с белите негодници!
— Значи ти ме позна, Дакома?
— Куче! — изрева той още веднъж през зъби, като го стрелкаше с мрачния си поглед.
— Това е той! Той! Този е индианецът, известен със своята свирепост! — викаше Рубе. — Бийте го, удряйте! Аз го познавам, добро той не заслужава.
В това време пристигна и Сегин. Първата му грижа беше не индианецът, а Хенрих.
— Вие сте ранен? — попита той с треперещ от вълнение глас. — Велики Боже! Аз се заклех на Севрен, че ще ви върна здрав и невредим! Имате ли силни болки? Но вие търпите винаги в такива случаи и криете истината. Дайте да видя раната… Стрелата е забита в месото. Добре. Но ако е отровна? Ел Сол, елате по-бързо тук да разгледате стрелата.