Ловци на скалпове
- Автор: Майн Рид Томас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Паскалев
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Ловци на скалпове». Краткое содержание книги:
— Ние ще спечелим даже — каза Рубе весело. — За кожата на такова чудовище плащат толкова, колкото и за същата от някой вожд на апахите.
Сегин строго възрази:
— Никой да не смее да стреля. Индианците се виждат още.
— А как ще ги изловим иначе? — попита Санчес. — Те ще се разбягат като сърни и ще се изпокрият между скалите.
— Оставете ги да бягат тези нещастници! — отговори Сегин, като не искаше да се пролива кръв.
— Това не може да бъде. Ще ги изловим и без да стреляме. Напред, другари?
Санчес насочи коня си, за да препречи пътя им към планината, но не сполучи. Ел Сол се показа при изхода със сестра си, индианците обърнаха внимание на светлите им дрехи и хукнаха да бягат нагоре към планината.
Санчес улови само един с помощта на своето ласо. Той го смъкна долу от скалата и докато го довлече до себе си, тялото на нещастника заприлича на безформена маса. Хенрих като видя, че Санчес се готви да му одере кожата от главата, побърза да се отдалечи.
Хората и конете бързаха към рекичката, за да се напият. После разгониха вълците с камъни. Докато всички търсеха остатъци от месо из лагера, се чу гласът на Харей.
— Един забравен лък, съвсем бял — навярно принадлежи на някой виден вожд.
— Да — загрижено отговори Сегин, — стопанинът му веднага ще се върне да го търси, щом забележи, че го е загубил. А! Ето го! Той препуска насам в галоп през долината!
Глава XII
НА ЛОВ ЗА ИНДИАНЕЦА
На хоризонта се показа една лъскава звездичка, която постоянно се приближаваше. Това беше шлемът на индианеца, който проблясваше на слънцето.
— Зад върбите, деца мои! — извика Сегин. — Оставете лъка на мястото му и бързо отведете конете. По-живо! По-живо!
Всеки улови коня си за юздата и се скриха зад дърветата. Там ги яхнаха и зачакаха.
— Ще заповядате ли да стреляме, капитане, когато той се приближи? — попита неукротимият Санчес.
— Не.
— Но много лесно ще го уловим, когато се наведе за лъка си.
— Не бива. Трябва да го оставим спокойно да си отиде.
— Много жалко. Но позволете ми да попитам защо?
— Вие сте полудели, Санчес! Не ви ли иде на ума, че тогава ще се върне цялата тълпа да го търси и ще ни догони още нощес?… Той няма да забележи нашите дири, защото конете ни не са подковани, а ние сме обути в мокасини. Няма да се усъмни, че сме били тук.
— А ако види трупа на дигера със скалпираната глава? — забеляза Харей.
Сегин хвърли намръщен поглед към Санчес, който посрамено сведе очи.
— Трябва тогава да се разправим с него или с нашите копия, или да го уловим жив с ласо. Забранявам ви да стреляте. Скрийте пушките си, а пригответе копията и примки.
— Кога да започнем?
— Когато ви дам знак. Преди да си вземе лъка, той може да отиде до реката да си напои коня след такъв усилен галоп. Във всеки случай ще го заобиколим. Ако забележи трупа на дигера и тръгне към него, ще му преградим обратния път. Само чакайте моя знак.
Докато траеха последните разговори, индианецът се приближи дотолкова, че можеше да се разгледа добре. Конят и конникът бяха еднакво достойни за уважение. Мустангът беше по-черен от нощта, с блестящи очи, трептящи ноздри, запенена уста и потни, лъскави страни. Конникът беше гол до пояса, само богатият му наглавник и герданите на шията и ръцете внасяха разнообразие в голотата на мургавото му тяло. Дрехата му стигаше до коленете, а голите му крака бяха обути в мокасини. Въпреки обичаите на апахите той не беше татуиран. Природният цвят на кожата му беше бронзов, чертите на лицето му — благородни и дръзки, погледът — горд. Разкошните му коси стигаха до гърба на коня. Той леко се крепеше на седлото, а копието му бе прикрепено за стремето и се опираше в неговото рамо. В лявата си ръка държеше бял щит, а зад гърба му висеше хубав колчан със стрели.
— А! — извика учудено Харей. — Този е Дакома, вторият вожд на навахите.
Хенрих се обърна към Сегин, за да види какво впечатление ще му направи това име. Той видя, че Ел Сол заговаря разгорещено със Сегин на непознат език. Хенрих чу само името „Дакома“, което Ел Сол произнесе със страшен гняв.
— Добре — отговори Сегин, който изглежда беше съгласен с доводите на събеседника си, — няма да го изпуснем от ръцете си, дори ако той не забележи нашите следи. Трябва само да свършим тази работа без пушките си, защото индианците не са далече. Ако не сполучим да го заобиколим, вярвам, че този кон ще го стигне. А ето и друг кон, който не пада по-долу — прибави той, сочейки Моро, като го поглади с ръка.
Хенрих мълчаливо се съгласи да услужи на Ел Сол, когото бе обикнал. Нямаше съмнение, че Дакома бе негов личен враг.