Майсторите на желязото
- Автор: Тили Патрик
- Серия: Войните на Амтрак #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Майсторите на желязото». Краткое содержание книги:
Като се придържаше към западния склон на планината — все още в сянка, — Стив тръгна към шосето. То лежеше на дъното на изкуствен проход, чиито гладки полегати склонове бяха покрити с килим от гъста растителност. Някога в миналото от двете страни на шосето бе разчистена широка ивица, но гората над него бавно беше възстановила загубената си площ. Между храстите бяха израснали фиданки и висока трева, най-силните бяха започнали да избутват слабите в надпреварата да заграбят по-голяма част от небето.
Изведнъж на шосето се появи група конници. Стив замръзна — не знаеше дали да залегне, или да побегне. Изненадата му бързо се превърна в паника, когато конниците се насочиха нагоре по склона към него — оръжията им подскачаха на гърбовете им. Фактът, че поглеждаха през рамо, подсказваше, че те, а не той са плячка, но Стив нямаше намерение да чака за потвърждение. Време беше да се махне. „Мърдай, Брикман!“
Обърна се и хукна между дърветата. Спря и погледна надолу чак когато стигна билото. Стръмният склон принуждаваше конниците да яздят на зигзаг и да забавят лудешкото темпо. Бяха се разтеглили в дълга верига — а в момента една друга група, приблизително два пъти по-многобройна, със знамена и също такива оръжия — излизаше от гората и стреляше с лъкове.
И жънеше успехи. Един кон се изправи на задните си крака, падна назад и смачка ездача си. Стив затича. Имаше опасност да попадне под кръстосан огън. Бягането между дърветата му напомни за онази вечер, когато през друга гора го преследваха мюти. Тогава се беше измъкнал, като се гмурна в един поток и се скри под клоните, надвиснали над брега. Ако имаше възможност, сега щеше да направи същото, но беше много високо. Потоците, които пресичаше, бяха дълбоки едва до глезените. Единственото, което можеше да направи, беше да продължи да тича. Той премина на големите скокове, които беше усвоил от тичането с мечките М’Кол. Натрупаните болки от миналите седмици се сляха, превърнаха се в мъчително изгарящо усещане, което го обхвана от главата до петите, докато напрягаше тялото си до краен предел. А после то премина границата на непоносимост и предизвика странна еуфория, която потисна физическата болка. Вече едва усещаше краката си и болките в белите дробове, които допреди малко щяха да пръснат гърдите му. Умът му сякаш се беше отделил от тялото и плуваше над него, и му казваше: „Върви право напред и направи каквото трябва, приятел. Не се тревожи за мен. Аз не мога нищо да почувствам.“
Стив беше изпадал в такова състояние и по-рано и знаеше от опит, че може да поддържа същото неуморно темпо няколко часа. Но не можеше да изпревари галопиращите коне — това бързо се превръщаше в неотложен проблем. Беше променял посоката няколко пъти, но по който и път да свърнеше, бягащите конници — които очевидно бяха объркани като него, — изглежда, винаги се насочваха в същата посока.
Единственото решение беше да се качи на някое дърво и да остане там, докато опасността премине. Но какво щеше да прави, ако другата група го откриеше и го вземеше за човек от противниците? Щеше да изпадне в опасно положение, което нямаше да може да промени — като планинска котка, намерила убежище на дърво. Но пък ако го хванеха, нямаше значение за кого ще го мислят. Край. Това беше шанс, който никога нямаше да има. Той се изкатери на най-клонатото дърво, което можа да намери наблизо, и тъкмо когато свиваше крака, та да не се виждат, земята се разтресе от копитата на конете на бегълците.
Пролуките между листата му позволиха да хвърли поглед върху конниците, докато те преминаваха отдолу, приведени ниско над конете си. Лицата и ръцете им бяха оплескани с кал, дрехите им бяха най-различни — като тези на ренегатите на Малоун. Някои носеха доспехи, но никой, изглежда, нямаше пълен комплект. Двама-трима имаха малки квадратни щитове на гърба. Повечето бяха с шлемове — някои с широки периферии и рога или полумесеци отпред. Други носеха дълга до раменете коса и превръзки от плат. Всички имаха извити мечове — самурайско оръжие — плюс най-различни други оръжия: копия, алебарди, двуостри брадви и лъкове и стрели. Бяха ли разбойници? И майсторите на желязо ли имаха свои нарушители?