Майсторите на желязото

От върха на дървото Стив видя участък от виещо се шосе, което минаваше през планините. Северният му край стигаше до река Алегени и продължаваше към репера Питсбърг — огнените ями на Бет-Лем. Тъй като шосето беше по-широко от другите пътища, които беше видял, и покрито с плътно наредени камъни, Стив не без основание заключи, че сигурно води до други места с подобна важност. Той беше убеден, че Херън Пул е разположен край някое от тях, и пое курс приблизително успореден на шосето. Кадилак и Клиъруотър бяха тук вече от половин година. Ако мютът беше разпитан и бе споделил идеите си, вече сигурно бе направил летателен апарат. Нещо, което той, Стив, трябваше да разбере. Досега във въздуха нямаше нищо, освен птици — тазсутрешният патрул също беше пернат. Той напълни гърдите си със свежия горски въздух и почна да слиза от дървото.

Когато тръгна на изток, Стив беше решил всеки ден да отделя време, за да записва интензивността на движението по шосето и поведението на хората, които работеха по нивите и около населените места. Онова, което видя, затвърди впечатлението, което си беше създал за майсторите на желязо при търговския пункт. Те бяха под строг контрол — по вода и на суша — и добре организирани. Дори може би свръхорганизирани. И му мина през ума, че може би е открил слабото им място. Работата на полето и домакинските дейности бяха разпределени по строга дневна програма, но планът им включваше и периоди на почивка, когато хората се събираха на групи да побъбрят — ако се съдеше от далечния смях, който достигаше до него — и да си починат. Дали мютските роби намираха за какво да се смеят, беше друг въпрос.

Сега, след като беше изминал почти двеста мили — много от тях по труден терен, — Стив беше започнал да се замисля над идеята да причака някого от самотните конници, които от време на време минаваха по пътя. Ако се окажеше, че не може да язди коня, можеше да го изяде. Приемлива фантазия, но нищо повече. Богато облечените воини, които яздеха по пътищата — понякога поединично, но по-често на групи — бяха високопоставени майстори на желязото и щом ги видеха, всички лягаха по очи. Ако убиеше някой от тях, щеше само да увеличи опасността за себе си.

Стив беше виждал коне на видеофилми, но откритието, че още съществуват, беше най-голямата изненада до момента. В архивите на Федерацията те бяха в списъка на изчезналите по време на Холокоста видове. Това не беше вярно. През последните три седмици беше видял почти петдесет коня — винаги със самурай на седлото. Конете очевидно бяха символ на престиж, запазен за привилегированите класи. Всички други ходеха пеша или се возеха на колички или на по-големи коли с четири колела, теглени от гладкокожи бизони. Истински важните хора — ако се съдеше по ескорта им — пътуваха в богато украсени носилки. В обществото на майсторите на желязо очевидно имаше обществена йерархия също като във федерацията Амтрак, с всички нива — от тяхната версия на Първото семейство и високопоставени държавни служители в Черната кула до мръсните нива А. Въпреки огромната културна и технологическа разлика трекерите и синовете на Ни-Исан бяха от един дол дренки. Оръжията и парадното облекло на самураите показваха, че те са обхванати от същата необуздана страст за железария: и също подкрепяха идеята за господарска раса — и мислеха, че това е тяхната. Но въпреки този потенциален източник на конфликт не беше изключена възможността в някой бъдещ момент майсторите на желязо да решат да избегнат посредничеството и да търгуват директно с Федерацията. Ако го направеха, Талисмана и Плейнфолк трябваше да действат. Бързо.