Възходът на Атон
- Автор: Догерти Пол
- Серия: the egyptian mysteries #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Бояджиев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Възходът на Атон». Краткое содержание книги:
— Мълчалив както винаги — изрече задъхано той. — Е, приятелю, за какво си дошъл? Да разбереш дали съм се разприказвал? — той врътна глава с горчива усмивка. — Кажи им да не се притесняват, особено онези две змии — Хоремхеб и Рамзес. Бях пиян — потри лицето си. — И най-вече глупав… — присви вежди, преди да ме попита: — А Нейтас?
— Мъртва е. Виковете й дълго кънтяха…
Собек наведе глава и раменете му заподскачаха.
— Кой знае и аз как ще крещя там, на Дървото. Ами, добре — вдигна глава, а очите му се напълниха със сълзи. — Маху, чувал ли си тези стихове?
На лицето му се появи мрачна усмивка и той рече:
— Но това едва ли те засяга… Маху няма сърце, с което да живее за обич…
Пред очите ми изплува образът на Нефертити:
— Може и да имам… — отговорих тихо.
— Поискаха да им върна статуята — продължи Собек, сякаш не ме слушаше, — но бях толкова пиян, а Нейтас — така изплашена и ужасена, че не успя да ми каже: сега не знам къде е останала — той се изправи, дойде до мен и сложи ръце на раменете ми, преди да попита: — Маху, бях ли добър твой спътник и другар?
— Да, Собек.
— Я се погледни. Черна твърда коса и дълбоки живи очи, като на маймуна… Ще ми помогнеш ли?
— Как? Нима имам някакво влияние?
— Ами статуята? Намери статуята и направи това, което можеш!
Когато се върнах в резиденцията, беше вече късен следобед. Приседнах във входната галерия с колони и се опитах да си припомня нещата около Собек и любимата му. Нямаше никакво съмнение, че са били издадени. Присъдата е трябвало да бъде колкото бърза, толкова и страшна. Великолепния не би искал да излага на показ измяната на едно от своите Царски украшения.
Погледът ми бе привлечен от едно смокиново дърво в отвъдната страна на резиденцията; то ми напомни за градината на леля Изития и за пеещата под дървото Деди, която извади от земята чирепчето с надрасканата от леля ми клетва. Отидох в маслиновата горичка. Двете клетки бяха вдигнати, но отвратителната миризма на смърт се бе запазила; по тревата се виждаха петна от кръв, а тя бе смачкана от колелата на колите. Запитах се къде бих завел любимата си, за да се усамотим за ласки и целувки. Влязох навътре в горичката. Търсех подходящо засенчено място с мека трева, което да не е много далече от пътеката посред нощ, когато двамата потайни любовници не биха посмели да ползват маслена лампа или да тръгнат със запалена факла. Малък поток прекосяваше горичката и се вливаше в неголямото близко езеро. Най-после го видях. Тревата беше плътно засенчена от гъстите клони на кичесто маслиново дърво. Навярно влюбените бяха пили вода от потока… Зърнах трогателни и абсолютно сигурни следи от престоя им тук — пръснати ситни мъниста и омачкана ленена кърпа с още запазено приятно ухание. От другата страна на маслиновото дърво разрових меката пръст и измъкнах статуята.
Накичен с всичките си отличия, сутринта се изправих пред портите на Павилиона на мълчанието. Имри ме пусна да мина във вътрешния двор. Видях разпрегната колесница и паланкин наблизо. Сърцето ми подскочи. Нефертити ли бе дошла отново?
— Господарят ми е с майка си и с Хотеп — обясни Имри.
Отвъд защитния пояс на смокинови дървета се издигаше неголям павилион в ярки цветове. Стенните плоскости около входа бяха издърпани встрани, за да влиза слънчева светлина. Забуления бе седнал до масата с майка си от дясната и Хотеп от лявата му страна; той се смееше и говореше, посягайки към сребърните съдове с храна пред него. Имри ми каза да почакам, мина напред и коленичи, като сведе чело до земята. Разстоянието не ми позволи да чуя думите му. Забуления не му обърна внимание, а се вгледа в мен с леко доловима усмивка. Имри ми махна с ръка да отида при тях. Забуления ми подхвърли възглавница, на която да коленича. Изразих почитта си по протоколно установения ред. Хотеп вдигна чашата си, сякаш да прикрие долната част на лицето си. С крайчеца на окото си зърнах пълния с любопитство поглед на царицата и приведох глава още по-ниско.
— Много добре, много добре, Песоглавецо от Юга — разсмя се Забуления. — Сега може да вдигнеш глава и да видиш лицата ни.
Погледът ми се спря най-напред върху царица Тийи, която бях виждал само отдалече. Беше средна на ръст и доста слаба, но със стройна и елегантна фигура. Беше облечена в снежнобели дрехи, на раменете й бе наметнат бродиран шал, а на врата й просветваше гердан от карнеоли. По китките и пръстите й проблясваха разноцветни скъпоценни камъни. Но погледът ми се задържа върху лицето й — много женствено и с изразителни насмешливи очи, плътни устни, леко присвити в ъгълчетата. Не носеше перука. Косата й бе грижливо сресана и прибрана в меко искряща перлена мрежичка. Тя сложи внимателно в устата си късче месо.