Сбогом, моя красавице
- Автор: Чэндлер Раймонд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Даскалов
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Сбогом, моя красавице». Краткое содержание книги:
— Вероятно се чудите откъде знае толкова, щом като ми е само позната? Тя е любознателно момиче. Някои неща откри сама, например коя сте и кой е собственикът на нефритената огърлица. Останалите по една случайност. Снощи се озова в долчинката, където убиха Мариот. Била на разходка. Случайно забелязала светлината и слязла до долу.
— Ох — вдигна бързо чаша госпожа Грейл и изражението й се промени. — Ужасно е само като си помислиш. Горкият Лин. Падаше си малко вагабонтин. Повечето ти приятели се оказват такива. Но да умре така, е ужасно — потрепера тя. Очите й станаха големи и тъмни.
— Така че няма защо да се страхувате от госпожица Райърдън. Тя няма да се разприказва. Баща й е бил дълги години шеф на полицията тук.
— Да. И тя ми каза. Но ти не пиеш…
— Пия, доколкото мога.
— Ще трябва да се разбираме. Каза ли ти Лин… г-н Мариот… как стана обирът?
— Някъде по пътя оттук до „Трокадеро“. Не ми каза точно. Трима или четирима нападатели.
Кимна с блестящата си златиста глава.
— Да. Знаеш ли, че има нещо много странно в този обир? Върнаха ми единия от пръстените, при това доста хубав.
— Това ми го каза.
— Отгоре на всичко почти не носех нефрита. В края на краищата това е музеен екземпляр, сигурно няма много подобни в света, много рядък вид нефрит. Не очаквах да знаят, че струва кой знае колко, нали?
— Знаели са, че иначе няма да я носиш. Кой знаеше за стойността й?
Замисли се. Приятно бе да я наблюдаваш как мисли. Краката й още бяха кръстосани и все така небрежно.
— Предполагам, че сума ти хора.
— Но те не са знаели, че ще излизаш тази вечер? Кой знаеше това?
Сви раменете си, облечени в бледосиня коприна. Очите ми щяха да изхвръкнат.
— Камериерката ми. Но тя е имала хиляди възможности досега. И при това й се доверявам…
— Защо?
— Не знам. Просто на някои хора имам доверие. На тебе например.
— А на Мариот?
Лицето й стана по-строго. Погледът й нащрек.
— За някои неща — да, за други — не. Има си степени на доверие.
Харесваше ми как говори, безизразно, полуцинично и все пак не толкова закоравяло. Добре закръгляше думите.
— Добре… освен прислужничката. Шофьорът? Тя разклати глава, не.
— Онази вечер караше Лин. Беше със собствената си кола. Не мисля, че Джордж бе тук изобщо. Не беше ли четвъртък?
— Отде да знам. Мариот каза, че било преди четири-пет дни. Четвъртък, това е дори цяла седмица.
— Е, беше в четвъртък — пресегна се тя за чашата ми, пръстите за момент докоснаха моите и установих, че са нежни.
— Всеки четвъртък Джордж е свободен. Това си му е почивният ден.
Наля ми двойна порция отлежало уиски и пръсна малко сода. Това е напитката, която си мислиш, че можеш да си пиеш цял живот, само дето почваш да ставаш палав. Наля и на себе си от същото.
— Лин ли ти каза името ми? — запита тя тихо, а очите й бяха все още нащрек.
— Погрижи се да не ми го каже.
— Значи по всяка вероятност малко те е подвел с времето. Да видим с какви факти разполагаме. Прислужничката и шофьорът са вън от играта. Вън от подозрение като съучастници, искам да кажа.
— Не и за мене.
— Добре де, опитвам се поне тях да изключа — засмя се тя. — Остава Нютън, икономът. Може да е видял огърлицата ми онази вечер. Но тя виси доста ниско, пък аз бях с вечерна наметка от бяла лисица. Не, не мисля, че може да я е видял.
— Бас държа, че си била като сън.
— Теб да не те хвана, а?
— Бил съм и по-трезвен.
Тя отметна глава назад и избухна в смях. Познавах само четири жени в живота си, които можеха да се смеят така и пак да си изглеждат красиви. Тя бе една от тях.
— Нютън е о’кей. Хора от неговия тип не се сдушват с престъпници. Прочее, това е просто предположение. Какво ще кажеш за лакея?
Замисли се и се сети, после поклати глава.
— Той не ме е виждал.
— Някой да те е молил да носиш нефрита? Очите й мигновено станаха по-предпазливи.
— Да не ме имаш за глупачка?
Посегна към чашата ми да я напълни. Оставих я, макар и да имах още няколко сантиметра питие. Любувах се на прекрасните черти на шията й.
Когато напълни чашите ни и отново се захванахме с тях, аз рекох:
— Хайде да изясним фактите и после ще ти кажа нещо. Опиши ми вечерта.
Тя погледна часовника на китката си, запретвайки целия ръкав.
— Трябва да бъда…
— Ще те почака.
При тези думи очите изпуснаха искри. Такива ги харесвах.
— Има неща, които не се казват.
— Но не и в моята професия. Как мина вечерта. Или заповядай да ме изхвърлят по задник. Едно от двете. Напъни прелестния си мозък.
— Що не вземеш да седнеш при мен.
— Отдавна си мислех. По-точно, откакто кръстоса нозе. — Тя придърпа полата си надолу.