Обетована земя

— И аз мисля така. Голяма част от онова, което знам за теб, е добро, а част от него е наистина най-доброто, което съм срещала.

— А-ха — казах аз.

— Не е това, което си мислиш — рече Сюзън.

Трепкащата дъга на светлините по неотдавна обновения Согъс съркъл придаваше син оттенък на леката мъгла. Бар „Блу Стар“ стърчеше зловещ и нереален оттатък шосе номер 1.

— Много добре знам какво представляваш ти — каза тя. — Какво сме ние, това е което ме безпокои. По дяволите, какви сме ние, Спенсър?

Отбих От шосе номер 1 при изхода от Уолнът стрийт и се насочих към Смитфийлд.

— Заедно сме — казах. — Нужно ли е да определяме точно какви сме? Двойка ли сме? Чифт ли сме? Ти реши какво.

— Любовници ли сме?

Отдясно Хокис понд проблясваше между рехавите стебла на дърветата. Хокис понд е дълго, тясно езеро, а зад него се издига горист хълм, увенчан с далекопроводи. Изглеждаше чудесно, осветено от луната в прозрачната мъгла.

— Да — казах, — любовници сме.

— Докога? — попита Сюзън.

— Докато сме живи. Или докато ме понасяш. Което от двете се случи по-напред.

Бяхме стигнали вече в Смитфийлд и пътувахме покрай кънтри клуба вляво, после покрай ниската, обрасла с тръстика ливада, обител на птиците, край мястото, където някога имаше фабрика за сайдер, до Съмър стрийт, почти в центъра на Смитфийлд. Почти до къщата на Сюзън.

— Първо ще се случи първото — каза Сюзън.

Карах колата край центъра на Смитфийлд със стария молитвен дом на триъгълния площад, провесен над улицата плакат рекламираше някакъв вид ястия на скара, в тъмното не можах да разбера точно какви. Подадох ръката си, Сюзън я пое и така се отправихме към къщата.

Всичко беше мокро и блестеше в тъмното на светлината от уличните лампи. Не можеше да се каже, че вали, но мъглата беше много влажна и росеше. Къщата на Сюзън представляваше малко убежище с потъмнял покрив, застлана с плочи пътека и много зеленина. Входната врата беше в колониален стил, с малки кръгли стъклени прозорци в горната част. Сюзън отключи и влезе. Последвах я и затворих вратата. В тъмната и тиха всекидневна сложих ръце на раменете й и бавно я обърнах към себе си. Тя зарови лице в гърдите ми и останахме дълго така, без да говорим и без да помръдваме.

— Докато сме живи — казах аз.

— Може би дори по-дълго — рече Сюзън.

На полицата над камината имаше часовник с кула и бронзов механизъм. В мрака не го виждах, но чувах високото му тиктакане, докато стояхме притиснати един към друг. Мислех си как хубаво ухае Сюзън, колко силно е нейното тяло и колко трудно е да се изрази с думи това, което чувства човек.

— Хайде, мила, да вървим в леглото — казах аз.

Тя не помръдна; само се притисна още по-силно към мен и аз я подхванах с дясната си ръка под коленете и я отнесох в спалнята. Бях й гостувал и преди и нямах проблеми в тъмното.