Престъпни удоволствия

— Имам чувството, че си тренирала повече, отколкото си в състояние да понесеш. Я иди си накисни ръцете в мивката. Аз ще направя кафето. Става ли?

Кимнах и веднага съжалих за жеста. Аспирини, аспирини, това ми звучеше наистина страхотно в момента. Спрях точно преди да вляза в банята.

— Рони?

— Да?

Тя стоеше в малката ми кухня, стиснала в ръка мерителна чашка с прясно кафе на зърна. Беше почти метър и осемдесет. Понякога забравям що за великански ръст е това. Хората се изумяват, че двете можем да тичаме заедно. Номерът е, че аз налагам темпото и се насилвам. Упражнението е чудесно.

— Мисля, че имам гевречета в хладилника. Ще ги пъхнеш ли в микровълновата с малко сирене?

Тя ме зяпна.

— Познавам те от три години и за първи път те чувам да поискаш храна преди десет сутринта!

— Слушай, ако ти е толкова трудно, просто забрави.

— Не става въпрос за това, много добре знаеш.

— Съжалявам. Просто съм уморена.

— Върви се лекувай, после ще ми разказваш. Става ли?

— Аха!

Накисването на ръцете не ме накара да се чувствам по-добре. Беше все едно си беля кожата от пръстите. Избърсах се внимателно и намазах драскотините с «Неоспорин». На етикетчето пише «Антибактериален крем за локално приложение». По времето, когато свърших с лейкопласта, изглеждах като розовато-кафеникава версия на ръката на Мумията.

Гърбът ми представляваше куп тъмни синини. Ребрата ми бяха украсени в ярко пурпурно. По този въпрос нямаше какво толкова да се направи, освен да се надявам, че аспиринът ще подейства бързо. Е, поне едно нещо можех да сторя — да се поразтегна. Разгрявката щеше да ме поотпусне и да ми осигури безболезнени движения… горе-долу. Виж, самите упражнения щяха да бъдат истинско мъчение. С това щях да се заема после. Първо исках да похапна.

Умирах от глад. По принцип ми се гади от самата идея за храна преди десет. Тази сутрин обаче исках да ям — умирах от глад. Много странно. Може би от стреса.

Ароматът на гевреците и топящото се сирене накара стомаха ми да изреве. А от аромата на прясно сварено кафе направо ми се прииска да изям дивана с все дамаската.

Нагълтах два геврека и три чаши кафе, докато Рони седеше срещу мен и отпиваше от първата си чаша. Погледнах към нея и открих, че ме зяпа. Сивите й очи се взираха настоятелно в мен. Бях я виждала да изучава по същия начин заподозрени.

— Какво? — попитах.

Тя сви рамене.

— Нищо. Можеш ли да си поемеш дъх и да ми разкажеш за снощи?

Кимнах и не ме заболя чак толкова. Аспиринът, природен дар за съвременния човек. Разказах й — от обаждането на Моника до срещата с Валънтайн. Не й казах за всичко, което се случи в «Цирка на Прокълнатите». Пропуснах и сините светлинки на стълбите, както и гласа на Жан-Клод в главата ми. Нещо ми подсказваше, че и това е опасна информация. Бях се научила да вярвам на инстинктите си, тъй че го пропуснах.

Рони е добра — погледна ме и каза:

— Това ли е всичко?

— Да! — лесна лъжа, проста, едносрична. Не мисля, че се хвана.