Престъпни удоволствия

Подминах Едуард и се проснах на дивана.

— Пропуснали сме един.

— Не, не сме! — говореше напълно уверено. Едуард в най-опасната си форма. Внимателно се вгледах в тила му.

— Имай ми доверие, като го казвам. За малко да ме убие тази вечер! — което беше само част от истината, известна също като лъжа. Ако вампирите не искаха да разказвам на полицията, определено не биха искали и Смъртта да знае. За тях Едуард беше далеч по-опасен от ченгетата.

— Кой точно?

— Онзи, който за малко не ме разкъса на парчета. Нарече се Валънтайн. Все още носи киселинните изгаряния, които му оставих.

— Светена вода?

— Ахъм.

Едуард дойде да седне при мен на дивана. Настани се в единия край, на известно разстояние.

— Разкажи ми! — беше втренчил очи в лицето ми.

Отклоних поглед.

— Няма какво толкова да се разказва!

— Лъжеш, Анита! Защо?

Втренчих се в него, гневът ме заля като цунами. Мразя, когато ме хващат в лъжа.

— По речния бряг има вампирски убийства. Откога си в града, Едуард?

Той се усмихна, макар че не бях сигурна на какво:

— Отскоро. Чух слух, че тази вечер ще се срещаш с главния вампир в града.

Не можах да се сдържа. Устата ми зейна, изненадах се прекомерно, за да го прикрия.

— Откъде, по дяволите, научи това?

Той изящно сви рамене:

— Имам си източници.

— Никой вампир няма да говори с теб, не и доброволно.

Отново свиване на рамене, което едновременно казваше всичко и абсолютно нищо.

— Какво си правил тази нощ, Едуард?

— А ти какво си правила, Анита?

Туше, мексиканска безизходица, както и да е.

— Тогава защо дойде при мен? Какво искаш?

— Искам местоположението на главния вампир. Дневната му спалня.

Бях се възстановила достатъчно, за да си сложа каменната физиономия и да не покажа изненада.

— Откъде бих могла да го знам?

— А знаеш ли го?

— Не! — изправих се. — Уморена съм и искам да си легна. Ако няма друго…?

Той също се надигна, все още усмихнат, сякаш знаеше, че съм излъгала.

— Ще поддържаме връзка. И ако се натъкнеш на информацията, която ми трябва… — той остави края на изречението да увисне във въздуха и тръгна към вратата.

— Едуард!

Той ме погледна през рамо.

— Да имаш случайно рязан автомат?

Отново вдигна вежди.

— Мога да ти намеря.

— Ще си платя.

— Не, брой го подарък.

— Не мога да ти кажа…

— Но знаеш, така ли?

— Едуард…

— Колко си загазила, Анита?

— Хлътнала съм до уши и потъвам бързо.

— Мога да ти помогна.

— Знам.

— Ако ти помогна, ще убия ли повечко вампири?

— Може би…

Той ми се усмихна — ослепителна, спираща дъха усмивка. Беше най-добрата му, в стил «готиното съседско хлапе». И досега не съм решила дали усмивката му е истинска или е поредната маска. Може ли да стане истинският Едуард, ако обичате? Вероятно не.

— Приятно ми е да наранявам вампири. Включи ме в работата, ако можеш.