Мисията на шута
- Автор: Хобб Робин
- Серия: Шутът и убиецът #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мисията на шута». Краткое содержание книги:
— Така. Страстен градинар, виждам, посветен на знанието за много билки и тяхното приложение.
Измърморих нещо неутрално. Все пак беше видяла градината ми и можеше да си вади заключения от това, което растеше там. Тя огледа още малко дясната ми ръка, като притисна палеца си в нея да приглади по-малките черти, а след това събра пръстите ми и сви леко дланта ми, та гънките да станат по-дълбоки.
— Лява или дясна, не е лесна ръка за прочитане, Том. — Намръщи се замислено, после отново сравни двете. — По лявата ти ръка бих казала, че си имал мила и искрена любов в краткия си живот. Любов, която е свършила едва ли не с твоята смърт. Но тук, на дясната ти ръка, виждам любов, която лъкатуши във и извън многото ти години живот. Онова вярно сърце в момента отсъства, но скоро ще се върне при теб. — Вдигна очи към моите, за да види дали е преценила вярно. Свих рамене. Дали Хеп не й беше разказал за Славея? Едва ли бих я нарекъл „вярно сърце“. След като си замълчах, тя отново насочи вниманието си към ръцете ми, погледът й се местеше от едната към другата. Намръщи се и между веждите й се събраха бръчици.
— Погледни тук. Виждаш ли това? Гняв и страх, оковани един за друг в тъмна верига… следват линията на живота ти като черна сянка.
Изтласках от ума си тревогата, която думите й събудиха в мен. Наведох се и погледнах ръката си.
— Просто е мръсна.
Тя изсумтя насмешливо и отново поклати глава. Но не продължи с гледането. Вместо това покри ръцете ми със своите и се взря в очите ми.
— Никога не бях виждала две толкова различни длани на един човек. Май понякога се чудиш дали самият ти знаеш кой си.
— Сигурен съм, че всеки човек се чуди на това от време на време. — Беше ми някак странно трудно да срещна късогледия й поглед.
— Хм. Но ти може би имаш по-основателна причина да се чудиш на това от другите. Добре — въздъхна тя. — Да видим какво мога да направя.
Пусна ръцете ми и аз ги отдръпнах. Потърках ги под масата, сякаш за да изтрия гъдела от докосването й. Тя взе муската, завъртя я няколко пъти и развърза една каишка. Промени реда на мънистата по нея и прибави още едно кафяво мънисто. Върза отново наниза, след което извади гърненцето с жълто мастило, което й бях дал. Топна в него тънка четчица и очерта няколко черни руни по муската. Беше се навела над нея, за да вижда по-добре работата си.
— Като ти дойда на гости следващия път, очаквам да ми кажеш, че това е била най-добрата година за растенията, които раждат плодовете си над земята и зреят на слънцето. — Духна в муската да подсуши мастилото, после прибра гърненцето и четката. — Хайде, ела сега да я нагодим към градината.
Щом излязохме, ме изпрати да намеря и да отрежа чаталест клон, висок поне колкото мен. Когато го донесох, я заварих да копае дупка в югоизточния ъгъл на лехите. Наместих пръта както ми нареди и запълних дупката. Тя окачи муската на дясната клонка и щом вятърът я разлюля, мънистата леко затракаха и звънна малко звънче. Тя го чукна с пръст и каза:
— Гони птиците.
— Благодаря.
— Няма за какво. Мястото е хубаво за тази муска. Доволна съм, че я оставям тук. А като дойда следващия път, ще ми е интересно да видя колко добра работа ти е свършила.
За втори път ми напомняше, че ще ме навести пак. Призракът на старите ми дворцови обноски ме подтикна да кажа:
— И когато дойдеш следващия път, ще си също толкова добре дошла, колкото и сега. Ще чакам с нетърпение гостуването ти.
Тя се усмихна и трапчинките на страните й станаха още по-дълбоки.
— Благодаря ти, Том. Със сигурност ще дойда пак. — Погледна ме и заговори, обзета от внезапно откровение: — Зная, че си самотен, Том. Това няма винаги да е така. Ще ти кажа едно. Отначало ти се съмняваше в силата на моите муски. Все още се съмняваш в истината за това, което мога да виждам в дланите. Аз — не. Твоята единствена истинска любов е съшита навътре-навън през целия ти живот. Любовта ще се върне при теб. Не се съмнявай в това.
Бадемовите й очи се взираха в моите с такава искреност, че не можех нито да й се присмея, нито да й се намръщя. Тъй че само кимнах мълчаливо. Тя метна вързопа си на рамо и закрачи надолу по пътеката. Гледах след нея. Думите й събудиха отдавна отречени надежди. Отхвърлих ги. Моли и Бърич вече принадлежаха един на друг. Нямаше място за мен в живота им.
Изправих рамене. Чакаше ме работа: дърва за редене, риба за прибиране, покрив за оправяне. Беше поредният чудесен летен ден. Най-добре бе да го използвам, докато го имам, защото макар лятото да се усмихваше, зимата изобщо не беше далече.
(обратно)Глава 5 Смуглият