След нас и потоп
- Автор: Томан Йозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Катя Витанова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «След нас и потоп». Краткое содержание книги:
11
На път за Торквата Луций можеше поне бегло да се наслади на римската атмосфера, по която така копнееше в Сирия. Рим, Roma Aeterna124, царят на градовете, пъпът на света, този прелестен град бе за младия патриций градината на Хесперидите125, пълна със златни ябълки. Но той не тръгна през центъра, през Форума, а пое по страничните улички към Целиевия хълм, върху който се издигаше дворецът на Авиола. В този миг Рим не го интересуваше. Не го интересуваше никаква гледка. Той още чуваше гласа на баща си: „Край на тирана! И ти ще нанесеш смъртоносния удар!“
Тиранът.
Луций си спомни: когато преди пет години трябваше да постъпи на военна служба, получи — както всички синове от най-висшата аристокрация — заповед да се яви при императора на Капри.
Това не го зарадва. Нямаше желание да види отблизо диктатора и тирана, когото баща му ненавиждаше. Но отиде на Капри, понеже бе длъжен. Наложи се да чака в атриума на вила „Юпитер“.
Великият старик, в пурпурно наметало, влезе, съпровождан от Вителий и гръцки декламатор. Одухотворено лице, все още красиво, гордо. Устни с презрителна извивка. В металните очи — ирония и скептицизъм. Жестовете — бавни, благородни. Мелодичен глас.
Луций бе грабнат, възхитен от величествения му вид. Забрави за бащината си ненавист към този човек. Слушаше го как говори. Говори господарят на света, казваше си Луций. Гледаше движението на ръката му: от нея трепери целият цивилизован свят!
Чувствата на Луций се объркаха: заклет враг на баща му? Навярно да, но — личност. Тиран? А това чело на мислител и тази рязка гънка край устата? Зъл владетел! Така казват. Но величие!
Луций усети трепет на уважение към този мъж. И с изгарящо нетърпение очакваше императорът да му постави военна задача. Императорът седна. И без да покани Луций, попита:
— Ще чуеш ли с мен, Курион, няколко стиха от Тиртей126?
Изуменият Луций се поклони. Вителий учтиво се усмихна. Тиберий кимна. Звучният глас на рецитатора изпълни атриума:
За младия мъж това бе незабравимо преживяване чрез думите на поета императорът му посочваше пътя! Човек, който предпочита изкуството пред строгата заповед, не може да бъде такъв, какъвто баща му го рисува!
Едва забележима усмивка трепна върху императорското лице, ръката леко отмерваше стъпката на стиха, очите не се откъсваха от Луций.
Младежът слушаше внушителните думи за родовата чест, в която бе възпитаван. Потръпваше от вълнение. „Никога, никога няма да изменя на своя род и на своята чест! Честта на римлянина е най-голямото ми богатство!“ С всяка дума на поета императорът все по-осезателно се превръщаше за него в олицетворение на родината.
Тогава Луций не се сдържа и извика екзалтирано, вдигайки десница:
— Заклевам се, Мой императоре! Ще бъда винаги верен на родината и ще дам живота си за нея!
Императорът кимна. Спря с жест рецитатора и сам наля от малка сребърна амфора вино в чашата на Луций.
Луций беше срещал много хора по своите пътища, но те нямаха никакво значение за него. Той си спомни как на всяка крачка чувството към родината и императора го овладяваше все по-силно. Три години военна служба, суров спартански живот, понякога и лишения, нечистотия, неудобства, лоша храна. Не се оплакваше, не роптаеше. Защото знаеше: всичко е в името на родината. Тъкмо в Сирия много се говореше и премисляше за императора. Струваше им се, че дори тук се чувствува неговата ръка. Сякаш чак тук се чуваше гласът му. Огромното разстояние и суровата служба изградиха у Луций представата за величието на императора, макар в мислите му непрестанно и подмолно да звучеше бащиното предупреждение: узурпатор и кървав тиран! Свобода! Република!
Луций не накърни ни най-малко верността си, в която се закле на императора; не накърни също така в сърцето си и своята вярност към баща си и републиката. Като императорски воин той побеждаваше в битките и дипломацията и в тези моменти понятието „родина“ и „император“ се сливаха у него в едно. В Сирия Луций спечели любовта на войниците и благосклонността на своите началници. Гледаше на бъдещето си с пълна увереност. Неговият честолюбив характер го тласкаше напред към успехи, отличия, кариера. Копнежът му по слава бе страстен, неудържим. Златен венец… легат… проконсул.
124
Roma Aeterna (лат.) — Вечен Рим.
125
Хеспериди (пр.) — нимфи, дъщери на богинята на нощта. В градината на своя храм те пазели вълшебни златни ябълки.
126
Тиртей VII в. пр.н.е.) — древногръцки елегичен поет.