След нас и потоп

Императорът се опули. Очите му се наляха с кръв.

— Кучета! Проклета сган! Скъпо ще ми заплатите за това!

Херея гледаше замислено тлъстата, червена шия на императора. Странна мисъл като мълния мина през главата му. Колко трудно е да се отчупи мраморна глава! Колко лесно е да се отсече човешка! С усилие на волята отмести погледа си, подаде се пак навън и нареди на преторианците да махнат статуята. Сенаторите видяха всичко това, изскочиха от носилките и отидоха да успокояват императора.

В същия миг от Форума долетя конник. Спря до императорската лектика и доложи:

— Артистът Фабий Скавър е мъртъв. Самоубил се е в затвора.

Калигула побеля като платно, очите му хлътнаха, левият край на устата му заигра. Изведнъж се разсмя на пресекулки:

— Този кучи син! Този гнусен плебс! Лишиха ме от такова зрелище… От главата ме лишиха… Добре! Няма значение! За една глава — десет, сто, хиляда! И то най-добрите! Елате утре при мен на Палатин да погледате!

Истеричният му смях вещаеше смърт. Сенаторите бързо се изпокриха в носилките си. Грозният императорски смях ги настигаше и там. Чии глави ще бъдат това?

Процесията потегли. Робите с лектиките заобикаляха мраморния труп на Калигула, преторианците с конете също го заобикаляха, всички бяха уплашени, изтръпнали. Само един-единствен човек се усмихваше, потънал в приятни мисли — Луций Курион.

Преторианската конница проправяше път на великолепните лектики през бучащата тълпа, която колкото повече се приближаваха към центъра на Рим, толкова по-плътна ставаше.