![Пурпурните реки [Les rivières pourpres - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/2/1/7/2/purpurnite-reki-les-rivi-download.jpg)
Пурпурните реки [Les rivières pourpres - bg]
- Автор: Гранже Жан-Кристоф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Ташева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Пурпурните реки [Les rivières pourpres - bg]». Краткое содержание книги:
В друго малко градче неизвестни лица проникват в училището и оскверняват гробницата на малко момченце. Случаят е поет от младия лейтенант Карим Абдуф. Започва надпревара с времето. Двамат полицаи вървят по различни следи, които в края на краищата се пресичат, за да доведат до невероятно разкритие.
Карим с облекчение разбра, че кюрето още не знаеше за оскверняването на гробницата. Значи Крозие бе успял да предотврати изтичането на информация.
— Съжалявам, но не мога да ви кажа. Знайте само, че търся един манастир. Някъде в околностите на Сарзак и Каор. Или на друго място в областта. Надявам се да ми помогнете да го открия.
Човекът си сипа втора чаша.
— Има ги доста по тия места.
— Колко?
— Само в окръга поне десетина.
Карим бързо пресметна. Да обиколи манастирите в цялата област щеше да му отнеме поне един ден. А вече минаваше четири следобед. Разполагаше с два часа.
Свещеникът бе станал и ровеше в един шкаф. „А, ето.“ Разлисти нещо като указател. В стаята влезе майката и заситни към бутилката. Наля си, без да погледне Карим. Виждаше само сина си. Свещеникът каза:
— Остави ни, мамо.
Жената не отвърна. Държеше чашата с двете си ръце. Внезапно се взря в Карим и попита с писклив глас:
— Кой сте вие?
— Остави ни — повтори свещеникът и се обърна към Карим. — Ето. Отбелязал съм страниците на десетте манастира, запишете си селата, в които се намират. Но са доста отдалечени един от друг.
Карим извади бележника си и грижливо отбеляза адресите.
— Кой сте вие? — настоя майката.
— Върви си в стаята, мамо! — извика свещеникът, после се приближи до Карим. — Какво точно търсите? Може би ще мога да ви помогна…
— Търся една монахиня. Монахиня, която се интересува от фотографии.
— Какви фотографии?
Беше само за миг, но на Карим му се стори, че долавя някакъв проблясък в погледа на свещеника.
— Чувал ли сте за подобна история?
Човекът се почеса по главата.
— Ами… не.
Карим попита:
— На колко сте години?
— Аз ли? На двайсет и пет.
Майката си наля още една чаша и наостри уши.
— В Сарзак ли сте роден?
— Да.
— И сте учили тук?
— Да, до гимназията. После влязох в…
— В кое училище? „Жан Жорес“?
— Да, но…
Карим внезапно направи връзката.
— Тя е идвала тук.
— Какво?
— Монахинята, която търся. Идвала е, за да купи от вас училищните снимки. Господи. Отмъкнала е всички снимки, които хората са пазели по домовете си. В един клас ли бяхте с Юд Итеро? Говори ли ви нещо това име?
Свещеникът бе пребледнял.
— Не разбирам за какво говорите.
— Добре. Започвам отначало. Ако сте се учили нормално, трябва да сте били в трети клас през 1982 г., нали?
— Но това е преди петнайсет години!
— И във втори през 81-а.
— Да… така излиза.
— Следователно сте били в една паралелка с момче на име Итеро. Юд Итеро. Името не е обикновено. Размислете. Много е важно.
— Не, наистина, аз…
Карим направи крачка напред.
— Но си спомняте за монахиня, която е търсела училищни снимки, нали?
— Ами…
Майката не пропускаше нито дума.
— Ах ти, мизернико! Вярно ли е това, което разправя арабинът?
Тя се обърна и заподскача към вратата. Карим се възползва от това, стисна свещеника за раменете и му прошепна на ухото:
— Разкажете ми. Хайде, обяснете ми!
Свещеникът се отпусна върху канапето.
— Така и не разбрах какво стана онази вечер…
Карим коленичи до него. Свещеникът глухо продължи.
— Тя дойде… през една лятна вечер.
— През юли 82-а?
Човекът кимна.
— Почука на вратата… Беше ужасно горещо… ужасяващо… Не знам защо, но бях сам. Отворих й. Господи! Представяте ли си? Бях само на десет години и тази монахиня се появи в полумрака с черно-белия си воал…
— Какво ви каза?
— Първо ме заразпитва за училището, какви са ми бележките, кои предмети предпочитам. Говореше много кротко… След това поиска да види съучениците ми. Показах й снимката на класа… Онази, на която бяхме всички… Бях много горд да й представя приятелите си, разбирате ли? Тогава разбрах, че търси нещо. Дълго разглежда снимката и попита дали може да я вземе… За спомен, така каза…
— Поиска ли ви други снимки?
— Снимката на класа от предишната година.
Карим бе сигурен — можеше да разпита всички родители на учениците от двата класа и нито един нямаше вече да притежава снимките. Но защо са й на една монахиня?
Майката отново се появи на вратата. Притискаше до гърдите си кутия за обувки.
— Малък подлец. Дал си снимките. Училищните ти снимки. Когато беше толкова сладък, толкова послушен…
— Стига, мамо! Вече чувствах у себе си призванието, разбирате ли? Бях като хипнотизиран от тази висока жена…
— Висока? Висока ли беше?
— Не знам. Бях на десет години. Но все още я виждам, с черната й пелерина… Говореше с толкова благ глас… Искаше снимките и аз й ги дадох, без да се колебая. Благослови ме и изчезна. Стори ми се, че това е знак свише. Аз…