Планетата на ветровете
- Автор: Мартин Джордж Рэймонд Ричард, Татъл Лайза
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Планетата на ветровете». Краткое содержание книги:
— На отсамния край живее една лечителка, казва се Фила — намеси се Сена. — Тя е стара и своенравна и не обича да пътува по море, но с нея живее дъщеря й, която също е веща в занаята. Ако тя не може да дойде, ще ти каже кой ще свърши тази работа. Не си губи времето в Града на бурите. Тамошните знахари първо ти гледат джоба, после питат кой е болен. Кацни на Южната площадка и кажи на капитана на ферибота да чака важен пътник.
— Излитам веднага — каза Марис. — С’Рела, Кер, помогнете ми с крилете.
— Благодаря ти… — замърмори младежът, но Марис вече беше излязла.
Навън бурята беше утихнала. Марис благодари мислено за късмета си и се насочи към пролива — носеше се на няколко стъпки над водата. Да се лети ниско бе доста опасно, но сега нямаше време да набира височина, а и сцилите рядко излизаха толкова близо до брега. Полетът не беше особено продължителен. Лесно откри Фила, но както бе казала Сена, старицата отказа да тръгне.
— Става ми лошо в морето — заинати се кисело тя. — А и онова момче от Морски зъб се мислеше за по-кадърно от мен. Обаче сега моли за помощ тоя глупак.
Дъщеря й се извини за поведението на майка си и малко след това тръгна за ферибота.
Едва на обратния път Марис си позволи да се порадва на полета и да си поиграе с ветровете. Буреносните облаци се бяха разсеяли и над океана бе изгряло слънце, а в небето на изток се издигаше дъга. Известно време Марис се опитваше да я стигне, после се отказа и взе да се надбягва с вресливите птици. Засмя се, когато те се разпръснаха уплашени — едни полетяха към Морски камък, други — към Яйцевидния остров и Голям Шотан. Загледа се след тях и изведнъж зърна нещо навътре в морето. Присви очи, за да го разгледа по-добре. Дали не беше сцила, източила шия над водата, за да улови някоя невнимателна птица? Не, имаше няколко точки. По-скоро ято морски котки. Или кораби.
Тя закръжи високо над океана, като постепенно се отдалечаваше от островите. Скоро вече не се съмняваше — приближаваше се флотилия от пет кораба и ако се съдеше по избелялата им боя и разкъсаните платна, идеха отдалеч. Търговска флотилия от Изтока.
Тя се снижи над корабите. Моряците работеха трескаво да задържат платната в идеалното положение, та да уловят попътния вятър. Неколцина й викнаха за поздрав и й помахаха, но останалите бяха прекалено заети с работата си. Да се плава в открито море на Пристана на ветровете беше опасно занимание, а тези кораби бяха пътували много месеци и бяха срещнали не една буря. За Марис вятърът беше любовник, но за моряците той бе ухилен убиец, преструващ се на приятел само за да улучи момента, когато да скъса платно, да строши кормило и да разбие кораба в незнайни скали. Корабите бяха прекалено големи, за да играят с вятъра игрите, които играеха летците. В открития океан корабът бе винаги в състояние на война.
Но тези кораби вече бяха извън опасност — бурята беше преминала, а следващата щеше да е най-рано след залез-слънце. Тази нощ в Града на бурите щеше да има празненство пристигането на флотилия от Изтока бе винаги подходящ повод. Почти една трета от корабите, които дръзваха да пресичат открития океан, изчезваха сред вълните. Корабите щяха да влязат в пристанището до час, ако се съдеше по местоположението им и силата на вятъра. Марис описа още един кръг, сравнявайки лекотата на полета си с тромавото движение на грамадните кораби, а след това реши да отнесе новината на Голям Шотан, вместо да се връща веднага на Морски зъб. Би могла дори да ги изчака там, за да види какво карат.
В шумната, претъпкана с посетители таверна на крайбрежната улица Марис пи прекалено много вино — не можа да откаже на зарадваните клиенти, които първи узнаха от нея вестта за приближаващите се кораби. Пристанището кипеше от живот, всички очакваха флотилията от Изтока и обсъждаха какъв ще е товарът този път.
И ето че отвън долетя радостен вик, последван от хор възбудени гласове — корабите влизаха в пристанището. Марис се изправи и залитна, замаяна от изпитото вино. Щеше да падне, ако не я бе повлякла тълпата, която се втурна към вратата.
Отвън цареше истинска суматоха. Марис съжали, че бе останала на острова — не виждаше нищо, притисната сред възбудената, шумна тълпа. Тя махна с ръка, проби си път настрани и седна на една празна бъчва. Реши да изчака тук, докато се появи някой от екипажа, който да я снабди с новини. Облегна се на стената и скръсти ръце.
Беше заспала, защото когато отвори очи, някой я буташе по рамото. Премигна няколко пъти и втренчи поглед в лицето на непознатия.
— Ти си Марис — каза й той. — От Малък Кехлибарен, нали? — Беше млад мъж, с несъответстващо за възрастта му, насечено от бръчки непроницаемо лице. Очите му бяха големи, черни и лъскави. Дългата му рижа коса бе вързана на тила на плитка.