Ха, вечеря сТаркуин! Представете си само! Да седя цяла вечеря сама с този откачалник. Пък и за какво всъщност става дума? Никога не съм чувала за „Бейрут“. Да не е някакъв нов мюзикъл или нещс подобно? Или има предвид града Бейрут? Но откъде накъде пък ще ходим в Бейрут, за Бога?
Както и да е, няма значение, майната му на Таркуин. Днес имам да мисля за къде-къде по-важни неща. Защото днес е шестият ден, откакто взех решението да живея пестеливо — и първият ми уикенд, а това е критично важен момент. Дейвид Е. Бартън казва, че обикновено именно през уикендите, и особено през първия ден, има сериозна опасност човек да изневери на режима си, тъй като ги няма рутинните служебни задължения, които да запълват времето и да отвличат вниманието, така че часовете се точат досадно празни и просто плачат да бъдат запълнени с привичния комфорт на пазаруването.
Аз обаче имам достатъчно силна воля, за да не се поддам на изкушението. Направила съм си стриктна програма за деня — изобщо НЯМА И ДА ПРИПАРВАМ до каквито и да било магазини! Тази сутрин съм решила да посетя някой музей, а вечерта — вместо да си харча парите за скъпи готови храни от ресторант, сама ще сготвя къри за мен и Сузи. Всъщност, чувствам се доста въодушевена от тази перспектива.
И така, проектобюджетът ми за целия днешен ден е както следва:
Транспорт отиване и връщане до музея:0.00 (Вече имам карта за градски транспорт)Музей:0.00 (музеите са безплатни)Къри:2.50 (ДейВид Е. Бартън казва, че човек може да си сгогви вкъщи страхотно къри за четирима за по-малко от 5.00 — а ние сме две, така че…)Общо за деня?2.50
Върхът! А на всичкото отгоре и ще се потопя в лоното на възвишена култура, вместо да тъна в бездуховен материализъм. Избрах да отида в Музея на Виктория и Албърт, защото никога преди не съм ходила там. Дори не знам какво всъщност показват. Вероятно статуи на кралица Виктория и на принц Албърт или нещо подобно.
Както и да е, сигурна съм, че при всички случаи ще ми бъде интересно и ще ми подейства стимулиращо. Пък и е напълно безплатно!
Когато излизам от метрото на улицата, слънцето блести ярко и аз поемам въодушевено към музея, ужасно доволна от себе си. Обикновено всяка събота сутрин гледам шоупрограми по телевизията и се приготвям за следобедните си обиколки по магазините. А я ме вижте сега! Изведнъж ме обзема приятното усещане на зряла и изискана светска жена от големия град — като жените от филмите на Уди Алън. Ако имах дълъг пухкав шал и черни очила, щях да изглеждам съвсем като Даян Кийтън. (Като младата Даян Кийтън, естествено, ама не и облечена по модата от седемдесетте години.)
А в понеделник, когато някой ме попита как съм изкарала уикенда си, ще мога да кажа: „Отскочих до «Виктория и Албърт».“ Не, ме, по-добре ще е да кажа: „Успях да хвана една изложба.“ Точно така, това звучи много по-шик. (Впрочем, защо изобщо се казва, че „хващаш“ някаква изложба? Сякаш картините препускат покрай хората като биковете от онези ужасни репортажи от Памплона, дето ги дават по телевизията!) И тогава този, който ме е попитал, ще възкликне: „Така ли? Не знаех, че си падаш по изкуството, Ребека.“ А аз ще отвърна небрежно: „О, да, прекарвам повечето си свободно време по музеи и изложби.“ И тогава този, с когото разговарям, ще бъде силно впечатлен, ще ме изгледа с уважение и ще каже…
Ха, подминала съм входа на музея. Ама че глупаво! Толкова се бях умислила за разговора си с… Изведнъж си давам сметка, че човекът, с когото разговарям в тази въображаема сценка, е не друг, а Люк Брандън. Странно! Откъде накъде? Сигурно защото си прехвръквах от маса на маса с него в „Терадза“. Както и да е. Съсредоточи се, Ребека! Музеят!
