Нейната малка тайна
- Автор: Полякова Татьяна Викторовна
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ива Николова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Нейната малка тайна». Краткое содержание книги:
Тройката се скри зад скърцащата врата и скоро от пивницата се разнесоха мощните трели на акордеон. Няколко гласа прочувствено завиха: „Зад очите ти зелени…“.
— Не пие чак толкова отдавна — казах аз. — Още не се е лишил от човешки облик, облечен е чисто, а сутринта, въпреки махмурлука си, е успял да се избръсне.
— Той почти всяка сутрин ходи на гробището — тъжно съобщи Доктора.
— Не се вълнувай. — Стиснах рамото му. — Ако всичко тръгне, както съм го намислила, ще измъкнем твоя приятел… — Доктора ме погледна недоверчиво, но замълча. — Трябва да го понаблюдавам малко по-отблизо — продължих аз. — Значи ти ще трябва да го поканиш на ресторант.
— Защо на ресторант, а не вкъщи например?
— По-добре би било, ако аз се появя случайно… пък и ти — също. Срещнали сте се, решили сте да си побъбрите и сте влезли да пийнете по едно.
— Как да стане това, хайка ли да му направя?
— А защо не, ако това ще му бъде от полза?
Доктора не попита нищо повече, излезе на тротоара и започна да се разхожда от кръстовището до пивницата и назад, а аз отново задрямах и едва не пропуснах срещата между него и бившия му съсед. Обърнах глава и видях, че те стояха насред тротоара, а двамата му приятели бяха застанали малко по-напред. Виктор им махна и те закрачиха по пътя си. Доктора и неговият познат също тръгнаха, без да бързат, но в обратната посока.
Виктор вървеше уверено, но личеше, че е пиян. Аз запалих мотора и поех след тях. На няколко пресечки от това място се намираше закусвалнята „Ивушка“, към която Доктора поведе бившия си съсед. След като изчаках в колата около двадесет минути, аз също се отправих към закусвалнята. Тя почти не се различаваше от пивницата. Всъщност прозорци имаше, но те бяха толкова мръсни, че щеше да е по-добре, ако изобщо ги нямаше, а пердетата не бяха прани поне от пет години и в никакъв случай от по-малко. Клиентите обслужваше мърлява възрастна жена с обсипано от белези след сипаница лице и с рижа перука, изпод която се стичаха струйки пот. Вентилаторите не работеха, а от кухнята се разнасяше отвратителна миризма на прегоряло олио и пържено месо. Посетителите не бяха много, а при моето появяване всички се обърнаха и се втренчиха в мен с такъв вид, сякаш на главата ми гореше огън или стоеше жив заек. Разбира се, аз не биваше да идвам тук: просто нямах какво да правя на такова място. Ама казах му на Доктора — заведи го на ресторант, но той се домъкна в тази дупка…
Под зоркия поглед на барманката отидох до касата и поисках чаша сок и една кифличка, която ми се стори годна за ядене. В този момент Доктора се обърна и извика:
— Варя! — А аз изобразих почуда и тръгнах към него.
Той стана, премести един стол към мен и каза, обръщайки се към Виктор.
— Запознайте се, това е Варя, а това е моят съсед Виктор.
Аз се усмихнах, а Виктор намусено кимна. Пред тях имаше бутилка водка, две водни чаши, по две порции салата и нещо готвено. Наместих своя сок до тези блюда и повъртях в ръка кифличката, с която не знаех какво да правя. В крайна сметка взех, че я изядох.
— Празнувате ли нещо? — попитах аз и кимнах към бутилката.
— Отдавна не сме се виждали — отвърна Доктора.
Виктор изобщо не поглеждаше към мен, защото, от една страна, се притесняваше, а, от друга, след гибелта на съпругата му другите жени предизвикваха у него странната обида, че всички те са живи и здрави, а Алла… е, и така нататък. Общо взето, общувах повече с Доктора, макар да ме интересуваше Виктор и по-точно — неговите мисли. Който поне веднъж е разговарял с пиян човек, знае, че тази работа никак не е лесна и изисква голямо търпение, и мога да ви уверя, че да се ровиш в мислите на пияния е още по-лошо. Мозъкът ми беше подложен на голямо натоварване, но в края на краищата стана ясно, че не бях се напрягала напразно.
Виктор Алексеевич беше необикновен и много интересен човек. Той носеше бойната фамилия Скобелев и беше страхотно момче, въпреки че в последно време бе започнал да върши глупости и често да посяга към чашката. Доктора напразно се притесняваше за него — такива хора не се пропиваха. Някой ден, най-късно през есента, Виктор Скобелев щеше да стане призори, да изрине от дома си всички боклуци — заедно с приятелчетата си алкохолици, и да започне нов живот, разбира се, ако дотогава не се лишеше от главата си в някой пиянски побой или не попаднеше, натряскан, под гумите на някоя кола.