Нейната малка тайна
- Автор: Полякова Татьяна Викторовна
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ива Николова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Нейната малка тайна». Краткое содержание книги:
— И, разбира се, не са намерили стрелците, нали?
— Не са. Нито милицията, нито той самият. Виктор служеше в специалните части и се опитал сам да намери убийците…
— Не ги е намерил и по стар руски обичай се е запил, нали? — подсказах аз.
— Недей така — обиди се заради съседа си Доктора. — Той беше свестен човек. А сега пие от безизходица. Да не искаш да се самоубие?
— Да, това не бива да става — съгласих се вяло.
Доктора се увлече, започна да разказва за въпросния Виктор и да изброява достойнствата му. Момчето било в Чечня, видяло доста неща в живота си, а факта, че такъв човек бе напуснал работата си и бе станал пияница, обясни просто — с отчаянието. Един вид: чиним ли изобщо пукната пара, щом посред бял ден в центъра на областния град убиват хора с автомати, а ние само вдигаме ръце?
Отначало не искали да го пускат от работа, но Виктор упорито пиел, често губел контрол, ставало все по-трудно да се работи с него и накрая го уволнили, вярно — по собствено желание, от уважение към предишните му заслуги. Сега работел като чистач в кооперацията, където живеел, и вече никой не му пречел да пие. Това беше и поводът за големите терзания на Доктора. Тази история неочаквано ме заинтригува.
— Бих искала да се запозная с него — казах аз.
— С Витя ли? — не разбра Доктора. — Защо?
— Този човек може да ми свърши работа.
— Той е пияница, Варя…
— Това е от безизходица. Ако види смисъл в живота си, ще престане да пие. Нали ти сам каза, че е свестен човек. Къде можем да го намерим?
— Сигурно в дома му, къде другаде?
— В дома му не става — поклатих глава аз. — Срещата трябва да изглежда случайна.
— Тогава в пивницата близо до нашия блок… до неговия — поправи се Доктора.
На другия ден ние се отправихме на разузнаване. Кварталът, където навремето живееше Доктора, изглеждаше потискащо. Преди не ми се бе случвало да идвам тук и сега. Докато гледах през отворения прозорец на колата безкрайните редици от еднакви пететажни блокове, мрачни дори в слънчевото утро, стигнах до извода, че ако човек се роди и израсне тук, то непременно ще се пропие без време.
Пивницата беше долепена отстрани на един от панелните уроди. Тя представляваше хилаво съоръжение без прозорци и с изкорубена врата, която се отваряше с вледеняващо сърцето скърцане. Още щом хвърлих един поглед на това невиждано чудо, осъзнах, че жена с моята хубост и моите дрехи не може да се появи тук.
В пивницата отиде Доктора и се върна след минута.
— Няма го — каза троснато.
— Нищо, ще почакаме — кимнах аз. — Имаме време.
Доктора не посмя да се приближи към бившия си блок, защото се страхуваше да не се срещне с жена си.
Чакането се оказа крайно неприятно. Април се случи нехарактерно горещ и беше просто непоносимо да се стои в колата. Ние излязохме на улицата и започнахме бавно да се разхождаме напред-назад, а Доктора току поглеждаше към вратата на пивницата, когато от нея се разнасяше поредното зловещо скърцане.
След половин час се върнахме в колата, аз се почувствах омаломощена и заспах. А се събудих от това, че Доктора ме бутна по рамото и ми извика:
— Варя.
Отворих очи и в просъница се опитах да разбера какво правя тук, а Доктора добави:
— Ето го…
Виктор крачеше по тротоара към пивницата, придружаван от двама души. Компанията изглеждаше неописуемо. В средата вървеше старец с дълги бели коси и бяла брада до кръста, облечен със стар анцуг и галоши на бос крак, а на рамото му висеше акордеон. Когато се вгледах по-добре, установих, че всъщност старецът няма и петдесет години — и се изненадах.
Вдясно от него се виждаше охранен дребосък, от чиито крака липсваха не само галоши, но и каквото и да било друго, и той си шляпаше по асфалта на бос крак. Крачолите на широките му небесносини панталони бяха навити, а единият от тях беше прихванат с щипка за пране. Това навеждаше на мисълта, че босоногият има велосипед, което впрочем не бе задължително — може би просто модата при тези хора беше такава. Коремът му стърчеше изпод късата фланелка, а ръцете му бяха плътно покрити — от раменете до ноктите — с татуировки. Отляво на стареца се извисяваше мъж на около тридесет и пет години — висок и широкоплещест. Беше облечен в панталон със защитен цвят, маратонки и тъмна риза с дълги ръкави. Вървеше и пушеше, а пръстите му видимо трепереха. Въпреки тремора, зачервеното лице и явното залитане след пиянската нощ, Виктор изглеждаше като случайно попаднал човек в тази компания. Очевидно беше решил да живее на принципа: колкото по-зле, толкова по-добре.