Джони и бомбата
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Детская проза
Электронная книга - «Джони и бомбата». Краткое содержание книги:
Групата по аеробика за жени над петдесет беше във вихъра си. Инструкторката отдавна беше зарязала всякакви очаквания дамите да изпълняват упражненията заедно с нея и просто ги юркаше с надеждата, че хората правят каквото могат и по възможност няма да вземат да се гътнат точно насред салона.
— Наклон, и два, и три… напрегнете се докрай, госпожице Уиндекс. И раз, и два, и… Какво?!
Тя примига на парцали. Джони се огледа.
След десетина минути здрава аеробика, групата не беше от най-наблюдателните. Всъщност една-две дами се дръпнаха да направят място на новодошлите.
Инструкторката се поколеба. Бяха я възпитали с идеята за здравия дух в здраво тяло и тъй като беше сигурна, че тялото й е здраво, заключи, че не е възможно групичка хлапета и претоварена количка за пазаруване да цъфнат изведнъж в дъното на залата в бившата църква. Сигурно Току-що са влезли, реши тя. Там всъщност нямаше врата, налагаше се да признае, но без съмнение хората не можеха да се появяват ей тъй на, от въздуха.
— Къде сме? — прошепна Кърсти.
— На същото място — отвърна й шепнешком Йонеса. — По друго време!
Сега дори и някои от по-тежкоподвижните любителки на фитнеса бяха успели да наваксат. Цялата група бе спряла, всички се бяха извърнали назад и ги зяпаха с интерес.
— Ами кажете нещо де! — сръчка ги Кърсти. — Всички ни гледат!
— Ъъ… това курсът по грънчарство ли е? — попита Джони.
— Какво? — удиви се инструкторката.
— Търсим групата за начинаещи по грънчарство — обясни Джони. Доста идиотски прозвуча, но в Блекбъри като че всяка зала, колиба и дупка си запълваше времето с хора, които се занимаваха с от шантави по-шантави хобита или най-усърдно учеха руски.
В погледа на инструкторката просветна нещичко. Тя се вкопчи в познатите думи като певец в микрофон.
— Те са в четвъртък — обясни тя. — В залата на Червения кръст.
— О, така ли? Ние вечно все нещо ще объркаме — извини се Джони.
— Да бе, и всичката тая глина я мъкнахме чак дотука — добави Йонеса. — Кофти работа, а, Бигмак?
— Не ме гледай МЕНЕ — обади се Бигмак. — Мене ме гърмяха!
Инструкторката гледаше ту единия, ту другия.
— Ъъ. Мда. Е, понякога в курса за начинаещи по грънчарство става много щуро — обади се Джони. — Давайте да си ходим.
Всички затикаха количката. Тела по анцузи услужливо отскачаха да й сторят път, докато тя скърцаше през залата. После тя отскочи от прага и се стовари във влажния двор.
Джони бутна вратата да се затвори и се ослуша.
— Е, хайде… И раз, и два, и три, и…
Изправи се. Невероятно беше как реагират хората. В Блекбъри биха приели съвсем спокойно и десетокраки извънземни, ако рекат да питат къде е пощата и после се оплачат от лошото време. Хората просто си имаха някакъв начин да не виждат онова, което здравият разум им подсказва, че не могат да виждат.
— На бас, че нещо се е изпортило — обади се Бигмак.
— Ъъ… — понечи да каже нещо Йонеса.
— Не, НЯМА КАК да не са деветдесетте — забеляза Кърсти. — Това е единственият период в човешката история, когато няма да те изгорят на кол, задето си облякъл анцуг в съчетанието зелено и лилаво, нали така?
И пред тях се издигаше грамадата на спортния център. Преди пет минути, помисли си Джони, преди пет минути МОЕ ВРЕМЕ там имаше улица. Ха проумей го де!
— Ъъ… — обади се пак Йонеса.
— СТРЕЛЯХА по мене! — продължаваше Бигмак. — С истински куршум! Чух го как се заби в стената бе!
— Ъъ… — повтори Йонеса.
— Ох, на тебе пък какво ти става? — възкликна Кърсти.
— Ъъ… къде го наш Клати?
Огледаха се.
— О, не… — изстена Джони.
Бяха се обезклатили.
— Аз там не се връщам! — дръпна се назад Бигмак. — Да ме гръмнат пак, дума да не става!
— Няма как пак да се е отнесъл нанякъде, нали? — попита Кърсти.
— Не — отвърна Джони. — Там трябва да е останал!
— Виж какво, я си размърдай мозъка малко! — скастри го Кърсти. — Нали каза, че църквата не са я уцелили! Нищо му няма.
— Да, нищо му няма, ама… през четирийсет и първа година нищо му няма!
— Ми ако нещо се изпорти? — обади се Бигмак. — Тоя път ТОЙ не се върна, но ако ние се върнем там и ВСИЧКИТЕ залегнем? Ще ме гръмнат като нищо!
— Да ти имам проблемите! — възкликна Йонеса. — АЗ пък ще трябва да се уча да свиря на банджо!
— Абе що не спрете с тая паника и не си ПОМИСЛИТЕ малко? — сряза ги Кърсти. — Това тук ти е пътуване във времето. Когато и да се върнем, той все ще си е там! Разбира се, че СМЕ ДЛЪЖНИ да се върнем и да си го приберем! Но няма защо ДА СЕ ЮРКАМЕ.