Джони и бомбата

Беше си прекарал интересна сутрин в лов из развалините на „Парадайс Стрийт“, а следобеда го изкара страшно гот сред развалините на консервната фабрика, където имаше доста мишки, някои от които пържени. Хубав ден беше.

Край него Блекбъри отново потъваше в сън.

Все още всичко беше напоено с ужасния мирис на оцет.

По някакво чудо на оцеляването един голям буркан кисело цвекло бе прехвърчал над целия град и се бе приземил здрав, читав и незабелязан насред една цветна леха, а после бе отскочил и се метнал в канавката.

Виноват чакаше до него и се миеше.

След малко той вдигна поглед — иззад ъгъла се чу познатото скърцане, после спря. Една ръка с вълнена ръкавица без пръсти се протегна и награби буркана. Последва сложна серия от скърцащи звуци от отвинтваща се капачка, а после… ами, онзи звук, който се получава, когато някой нагъва туршия, та чак ушите му плющят.

— Уха! — обади се глас и се оригна. — Те с т’ва трябва да хранят войската! Бромид ли? Така си мислиш ти! Майтап ли рече? Че аз за малко трактор да довлача тука бе!

Госпожа Тахион се пресегна и нагласи слушалките под килнатата си шапка.

Почеса се по марлята. Пустата му пущина! Трябваше да намери някой да й я махне. Познаваше една прилична сестра от седемнайсета година.

После прерови джобовете си и измъкна петака, които сержантът й беше дал. Спомняше си как й го даде. Госпожа Тахион помнеше всичко и отдавна беше престанала да се чуди дали онова, което помнеше, вече се е случило или още не е. Приемай живота такъв, какъвто ти идва, това беше нейният девиз. А ако не идва — върви си го довлечи отнякъде.