Художникът убиец

— Радвам се да те видя, Мишел.

— Днес ще направим хубави снимки, нали? Чувствам го.

— Надявам се да е така.

Жаклин влезе в съблекалнята, съблече се и се огледа в огледалото с професионална безпристрастност. Външността й бе зашеметяваща: беше висока, с изящни ръце и крака, фина талия, леко матова кожа. Гърдите й бяха перфектни — стегнати и закръглени. Фотографите страшно ги харесваха. Голяма част от манекенките мразеха да демонстрират бельо, но това никога не притесняваше Жаклин. Тя винаги бе имала повече предложения за работа, отколкото можеше да побере в графика си.

Погледът й се премести от тялото към лицето й. Имаше къдрава гарвановочерна коса, която стигаше почти до раменете й, черни очи, дълъг деликатен нос, широки и гладки скули, ъгловата брадичка и пълни устни. Гордееше се с факта, че лицето й никога не бе коригирано от хирургически скалпел. Тя се наведе напред и се взря изучаващо в кожата около очите си. Но това, което видя, не й хареса. Не бяха бръчици, а нещо по-фино и по-коварно — неуловимият признак на стареенето. Вече нямаше очи на дете, а на тридесет и три годишна жена.

„Още си хубава, но погледни реалността, остаряваш,“ помисли си с горчивина Жаклин.

Тя облече бял пеньоар, отиде в съседната стая и седна. Гримьорката започна да полага основата по бузите й. Жаклин гледаше в огледалото, докато лицето й бавно се преобразяваше в лице на човек, когото не познаваше. Зачуди се какво ли би си помислил дядо й, ако можеше да види това. Може би щеше да изпита срам…

Когато гримьорката и фризьорката приключиха, тя се погледна отново в огледалото. Ако не беше смелостта на тези забележителни хора — дядо й, баба й и Ан-Мари Дьолакроа, — днес тя нямаше да е тук.

„Виж в какво си се превърнала — една изискана закачалка за дрехи“.

Жаклин стана от стола и се върна в съблекалнята. Тоалетът — черна вечерна рокля без презрамки — я очакваше. Тя съблече пеньоара си, промуши крака в роклята и я вдигна нагоре, докато покрие голите й гърди. После се погледна в огледалото. Беше прекрасна.

Чу се почукване на вратата.

— Мишел ви очаква, госпожице.

— Кажи му, че ще изляза след минутка.

„Госпожица Дьолакроа“, повтори си тя наум.

Дори и след всичките тези години още не бе свикнала с новото си име. Беше го сменила заради своя агент Марсел Ламбер. „Сара Халеви звучи твърде… Знаеш какво искам да кажа, скъпа, не ме карай да го изричам на глас. Толкова е грубо!“

Понякога звученето на френското й име караше кожата й да настръхва. Когато научи какво се бе случило с дядо й и баба й по време на войната, тя се изпълни с омраза и подозрение към всички французи. Щом погледнеше някой старец, Жаклин веднага се питаше какво ли е правил през войната. Дали не е бил пазач в „Гюрс“ или в „Ле Мил“, или в някой друг лагер за интернирани? Дали не е жандармът, помогнал на германците да арестуват дядо й и баба й? Или пък е бил бюрократ, който е подписвал и подпечатвал смъртните присъди? А можеше просто да е мълчал и да не е правил нищо?