Не дърпай дявола за опашката

В края на алеята Ким спря за миг, преди да излезе на шосето, макар че по него нямаше движение.

– И преди да си попитал – обяви тя с доверителен тон, – отговорът е „да“. Когато се уговарях с него и му споменах, че ще идваш с мен, му дадох и адреса на страницата, където е публикувана статията на Кони.

Гърни не каза нищо.

– Ядосан ли си ми?

– Имам чувството, че се намирам по средата на археологически разкопки.

– Какво имаш предвид?

– Непрекъснато се появяват отделни парченца от историята. Чудя се какво следва.

– Нищо не „следва“. Поне аз не мога да се сетя за нищо. Такава ли беше работата ти?

– Каква?

– Като археологически разкопки.

– Да, в известно отношение.

Всъщност доста често си беше представял именно това: как изравя отделните части от пъзела, подрежда ги, изучава формата и структурата им, напасва ги внимателно, вглежда се и търси моделите на свързване. От време на време можеше да си позволи да действа бавно. В повечето случаи обаче се налагаше да бърза, когато ставаше въпрос за разследване на текущи серийни убийства например. При тези случаи отлагането на откриването, разбирането и тълкуването на късчетата би могло да значи още убийства, още ужас.

Ким извади мобилния си телефон, погледна го, после вдигна очи към Гърни:

– Знаеш ли какво си мисля... Още няма три часа. Дали случайно си в настроение за още една среща, преди да те откарам до вас?

Не успя да ѝ отговори, защото тя побърза да добави:

– На път ни е, така че няма да те забави кой знае колко.

– Трябва да съм се прибрал до шест часа.

Това не бе съвсем вярно, но Гърни искаше да постави времева рамка.

– Не мисля, че ще е проблем. – Ким набра някакъв номер, после вдигна телефона до ухото си и изчака малко. – Робърта? Обажда се Ким Корасон.

Минута по-късно, след съвсем кратък разговор, Ким благодари на жената и отново потеглиха.

– Това стана лесно – отбеляза Гърни.

– Робърта се запали по идеята за документален сериал още когато за първи път се свързах с нея. Не се притеснява да изразява чувствата си... както и мнението си, впрочем. Тя е най-настойчивият ми участник, може би само Джими Брустър е по-агресивен от нея.

Робърта Рьоткер живееше в приличаща на крепост тухлена къща малко преди село Пийкок. Постройката беше разположена точно в средата на грубо окосена обработваема площ, която играеше ролята на поляна. Липсваха дървета, храсти и каквото и да било друго озеленяване. Имотът беше опасан с висока метър и осемдесет телена ограда, към която на равни разстояния бяха прикрепени наблюдателни камери, а тежката порта беше монтирана върху система от плъзгачи, задвижвани дистанционно от къщата. Отвори се веднага щом спряха пред нея. Правата, покрита с чакъл алея се разширяваше в паркинг пред тухлен гараж за три коли. Мястото сякаш бе стопанисвано от някоя официална институция, приличаше на специална тайна квартира на държавна издръжка. Гърни преброи четири допълнителни камери: две на предните ъгли на гаража и още две под стрехите на къщата.