Изневяра
- Автор: Алтан Ахмет
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Памет
- ISBN: 978-954-29-6001-0
- Переводчик: Панайотка Панайотова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Изневяра». Краткое содержание книги:
„Даваше си сметка, че ако се срещнеше още веднъж с него, това нямаше да бъде вече просто «забежка» — случайна, за един път. Приключението й щеше да се превърне в един объркан и труден лабиринт, от който нямаше да може да излезе. Или поне нямаше да може да излезе лесно. Чувстваше го. Ако ще бяга — сега е моментът. След това ще бъде късно. Въпреки това не искаше да избяга. Любопитството «А после какво?» я измъчваше толкова силно, колкото възбудата и насладата от преживяното. Както в началото на много подобни връзки, тя попадна в капана на любопитството.“
След като прочетете тази книга, вече нищо няма да бъде същото.
Тя ще ви накара да преосмислите живота, връзките си, копнежите си, неподозираните стремежи на плътта и емоциите и с изненада ще откриете, че всъщност са много по-различни, отколкото сте предполагали…
Това не е само „дисекция“ на една изневяра, а проникновен психологически анализ на мислите, подбудите, чувствата определящи поведението на човешката личност!
Едно разтърсващо и пълно с обрати пътуване из най-скритите кътчета на съзнанието!
Много малко писатели могат да изследват дълбочината на чувствата и да разкажат завладяващо за хората и любовта като Ахмет Алтан.
Вечерта като горещо мастило се спускаше над града. Приспа Селин и излезе на балкона. Запали цигара, а до слуха й достигаха смеховете на по-големите деца от комплекса, събрани долу в парка, и металните гласове на телевизорите. Халюк, който винаги се сърдеше, когато пушеше вкъщи, настоятелно я повика вътре. Въпреки мамещата прохлада на климатика не влезе.
Докато пушеше цигарата си в онази гореща вечер, майка й й се обади по телефона. Майка й беше хладнокръвна и спокойна жена, но този път гласът й прозвуча притеснено:
— Дойката ти е зле…
— Какво е станало?
— Казали са бъбречна недостатъчност… Трябвало да й се присади бъбрек… Но успяла да вземе час при лекаря едва след три месеца… Ако не намерим по-ранен час, женицата ще умре… Дали да не поговориш с Халюк?
Айдан, както всички останали деца от семейството, много обичаше дойката. Тя беше тази, която знаеше лечението на всички детски болести, рецептите на най-вкусните ястия — строга и подредена, можеше да реши всеки проблем, възникнал вкъщи. Тази едра, силна жена така си остана сама. Въпреки настояванията им, не прие да живее при никого. Ако се родеше дете или някой се разболееше, идваше и сама се грижеше за всичко. Присъствието й вдъхваше спокойствие. Айдан не познаваше друг човек, който така да умее да разказва приказки и да казва поговорки. За всяка случка си имаше поговорка. Направеха ли нещо, не им четеше дълги проповеди — казваше една поговорка и отминаваше. Много-много не ги глезеше, рядко ги милваше по главиците, но ако някой плачеше, защото му се бяха карали или си беше обелил коляното, нищо не казваше, но го хващаше и така силно и майчински го притискаше към себе си, че за няколко минути детето забравяше болката си.
Такава новина и по друго време би разстроила Айдан, но днес поради объркаността на чувствата си, от една страна, и поради угризенията на съвестта, че докато тя мислеше за удоволствията и насладите си, дойката й умираше, от друга, и от това, че с пълно съзнание се впускаше в безсмислеността на връзката, към скръбта й се прибави и чувство за вина.
Влезе в салона при Халюк и се разплака:
— Дойката ми умира…
И момчетата в семейството обичаха дойката, но само момичетата можеха да я оценят напълно; за момчетата тя беше „добра женица“, която знаеше всичко вкъщи, прибавяше своите „малки тайни“ към гозбите и те ставаха невероятно вкусни, имаше си свои рецепти, които приготвяше и ги лекуваше от всякакви болести, приказките и поговорките й им действаха успокояващо, но само жените — пораснали момичета, можеха да я оценят напълно.
Халюк с докторска рутина в гласа попита:
— Какво й има?
— Бъбречна недостатъчност… Как беше онзи уролог при вас…
— Екрем ли?
— Да… Не можеш ли да вземеш час…
Халюк избухна:
— Този алчен за пари човек! Не ме карай да говоря с него! Нали знаеш, че не мога да го понасям! Срам за гилдията!
Реакцията на Халюк я уплаши. Стори й се далечен и чужд. Тя страдаше, а той не прояви съпричастност — нито с дума, нито с жест не се опита да я успокои. Без да каже нищо, тръгна към балкона. Халюк също осъзна грешката си. Не обичаше подобен род ходатайства и винаги реагираше остро и ги отхвърляше, но този път трябваше да се сдържи.
— Утре ще се опитам да намеря някого, който се има с Екрем — извика подире й.
Айдан нищо не каза. Продължи да върви. Дълго време след като Халюк заспа, остана на балкона. Пушеше цигара след цигара и плачеше. Болестта на дойката препълни чашата — мъката, нежеланието да приеме истината се смесиха със съмненията, страховете, угризенията, ядовете, ревността й — тя плачеше за всички едновременно. Истинската мъка и болка, които изпитваше по дойката, придадоха истинност и на останалите й страдания, в чиято реалност се съмняваше, и сега раната в душата й зейна — дълбока и болезнена.
Айдан си мислеше, че ако възрастната жена умре, с нея щеше да си отиде и голяма част от живота й. Спомените, случките, сцените от детството, младостта, сватбата й й се струваха безвъзвратно загубени. Спомени, които друг път я разсмиваха, сега я караха да плаче.
Страхът, че може да загуби любим човек, я караше да страда. И въпреки че виждаше това, Халюк си оставаше далечен и чужд. Нито споделяше страданието й, нито се опитваше да го намали. Айдан се почувства самотна и изоставена.